Бурята

Грейсън огледа килията. Беше просто помещение с недвусмислено предназначение. Пробва вратата, после пак. Разклати се, но не поддаде.

— За пръв път ли си в „Пандиза“? — попита го Пюрити. И тъй като това бе очевидно, Грейсън реши да не лъже.

— Да. И какво се очаква да правим сега?

— Ами, може да се поопознаем например — отвърна тя с палава усмивка. — Или можем да се разкрещим на пазача да ни донесе „последно угощение“. Длъжни са да ни сервират каквото си поискаме.

— Сериозно?

— Да. Преструват се, че се опъват, но накрая го правят, нали това им е работата. В крайна сметка това е ресторант.

И тогава Грейсън отгатна целта на мястото.

— От нас се очаква да избягаме, така ли?

Пюрити пак му отправи немирната си усмивчица.

— Леле, колко бързо схващаш.

Той не беше сигурен искрено ли го казва, или го подиграва. Но във всеки случай му хареса да го чуе.

— Винаги има път за бягство, от нас зависи да го открием — каза му тя. — Понякога е таен коридор, друг път е пила, скрита в храната. Или пък няма уловки и инструменти, всичко зависи от нашата съобразителност. Ако не успеем по никой начин, пазачите са лесни за надхитряване. Такава им е работата — да играят глупаци.

Грейсън чу викове и шум от тичащи крака да отекват в сградата. Друга двойка клиенти току-що бе офейкала.

— Е, какво да бъде? — попиша Пюрити. — Вечеря, бягство или откровения със съквартиранта?

И преди той да успее да отговори, тя залепи целувка на устата му — такава, каквато не бе изживявал дотогава. Когато приключи, той не се сети да каже друго освен:

— Аз съм Главореза.

На което тя отвърна:

— Не ми пука — и отново го целуна.

Пюрити изглеждаше повече от готова да доведе нещата докрай, но надзъртащите пазачи и минаващите покрай килията им затворници им се хилеха похотливо и дюдюкаха, от което Грейсън изпитваше крайно неудобство. Отдръпна се.

— Хайде да избягаме — предложи — и… да си намерим по-добро място за опознаване.

Тя изключи от скорост също тъй бързо, както бе включила.

— Дадено. Но не си въобразявай, че задължително ще проявя интерес по-късно.

Тя повика пазач, след като бе настояла първо да се нахранят, и поръча бонфиле.

— Нямаме — отвърна пазачът.

— Абе я донеси и не знай много — отсече тя.

Пазачът си тръгна със сумтене и се върна след пет минути със сгъваема масичка, върху която бе поставена чиния с толкова бонфиле, че и на кон би му приседнало, допълнителни съдове и вино в бяла пластмасова бутилка.

— На ваше място не бих пил виното — предупреди ги пазачът. — Другите затворници много си изпатиха от него.

— Изпатиха си? — учуди се Грейсън. — Как точно си изпатиха?