Бурята

Той прекарваше дните си да се размотава по места, посещавани от неприемливи, разпространяваше измишльотините си и залагаше стръв, като твърдеше, че му е нужна работа, и то не конвенционална, а такава, при която би могъл да си изцапа ръцете.

Излязъл навън в широкия свят, взе да свиква с подозрителните погледи от минувачи. С начина, по който продавачите го дебнеха, сякаш щеше да открадне нещо. Как някои хора пресичаха улицата, та да не вървят по един и същ тротоар с него. Намираше за странно, че светът е свободен от предубеждения, освен що се отнасяше до неприемливите — а повечето от тях си мечтаеха останалото човечество да бъде техен колективен враг.

„Откачалки“ не беше единственият клуб УУЖАС в града — имаше ги много и всеки пресъздаваше конкретен знаков исторически период. „Туист“ бе в духа на Дикенсова Англия, „Бенедиктс“ беше в колониален мерикански стил, „Морг“ беше пълен с евроскандинавски викингски препратки. Грейсън обикаляше различните клубове и постепенно придоби умения да се изявява в тях и да печели уважение сред неприемливите.

Най-тревожещо от всичко бе, че на Грейсън всичко това започваше да му харесва. Никога преди не бе разполагал с официалното позволение да върши нещо нередно — сега целият му живот бе изтъкан от нередности. Това го държеше буден нощем. Копнееше да поговори с Бурята за това, но знаеше, че тя не е в състояние да му отговори. Беше сигурен обаче, че го наблюдава. Камерите ѝ бяха из всички тези клубове. Непрестанният немигащ надзор на Бурята открай време бе утеха за него. Дори в най-самотните си моменти беше спокоен, че не е истински сам. Но сега нямото ѝ присъствие бе изнервящо.

Нима Бурята се срамуваше от него?

Измисляше си диалози наум, та да потушава страховете си.

„Изследвай тази нова своя страна с моята благословия — представяше си, че му казва Бурята. — Няма страшно, стига да помниш кой си в действителност и да не изгубиш себе си.“

„Ами ако аз наистина съм такъв?“ — питаше я той. Но дори и въображаемата Буря нямаше отговор на този въпрос.