Танц с огледала
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-58-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с огледала». Краткое содержание книги:
Сред заплахата от зараждаща се война се преплитат множество интереси. Мнозина в крайморския Ейнджълпорт не са доволни от прекаления възход на търговците. Един от недоволните е и самият Лори Кинън. Друг е имитатор, вдъхновяващ се от примера на Хаерн, но преследващ неизвестна цел. Последвалите убийства принуждават Стражителя от Велдарен да напусне родния си град, за да търси отговори. А все по-силно измъчващите го съмнения тръгват заедно с него...
— Нека чакат — отвърна лейди Кинън. — Нямам намерение да търпя престореното им съчувствие.
Подир това тя забърза към стаята на Тарас, за да се върне при слугите си. Сега повече от всякога й се искаше да прегърне Тори и да плаче, докато и последните спомени от съпруга й не бъдат излети.
При пристигането на Улрих цялото имение изглеждаше в бойна готовност.
— Пуснете ме да вляза — обърна се той към един от петимата войници, стоящи отвъд портата.
— Никой не може да влезе.
— Аз съм Улрих Блекуотър. Повикайте човек, с когото бих могъл да говоря, щом настояваш.
Един от войниците се затича към къщата. Няколко минути по-късно се върна, следван от огромен наемник.
— Какво правиш тук, Улрих? — попита Торгар.
— Научих мрачните вести и дойдох да изразя съболезнованията си.
Торгар извърна глава и плю.
— Колко дълго работих за теб?
— Три години, ако не се лъжа. Беше толкова отдавна…
— Да, три години. И колко пъти през тези три години съм те виждал да изпитваш съчувствие към някого? Ти беше готов да се разплачеш за някоя разлята халба, но не и за дете, умиращо в краката ти.
Улрих стисна зъби, но запази лицето си спокойно.
— Ще простя грубостта ти, ако ме пуснеш. Би било неучтиво от моя страна да откажа да изразя почит за човек като Лори.
Макар че подбели очи, Торгар изръмжа нещо към войниците. Те отключиха портата и я залостиха отново веднага щом Улрих влезе.
— Постарай се да е кратичко — посъветва наемникът. — Както виждаш, не сме в настроение за посетители.
— Забелязах — отвърна Блекуотър и погледна към стените. Те тъмнееха от наемници, голяма част от които до съвсем скоро бяха служили на него. От двете страни на вратата на дома стояха стражи. А един поглед към прозорците го остави със сигурното впечатление, че зад тях дебнат арбалетчици. Нищо чудно, че лорд Инграм бе оттеглил хората си. Те биха понесли огромни загуби само при преодоляването на стените. — От инвазия ли се страхувате? — попита той, правейки се, че не знае причината за повишената охрана. Самият той бе казал на Дарил, че семейство Кинън са призовали всички свободни наемници, но голото знание пак не бе го подготвило за гледката.
— Нещо такова. Заради лорд Инграм и Привидението имаме нужда.
Във фоайето Улрих се оказа набоден от неприязнените погледи на дребни благородници. В отговор той се поклони ниско.
— Господа — рече той, усмихнат подигравателно.
— Ти нямаш право да присъстваш тук — каза един, мъж на средна възраст и със сивееща брадичка. — Негодници като теб са причината Привидението да ни измъчва.
— Нима? — любезно попита Улрих. — Не знаех, че ти си имал честта да разговаряш с тайнствения касапин. И какво друго каза той за мен?
Торгар изсумтя в безсловен съвет за мълчание.
— Мадлин е в стаята на Тарас. Ела.
Широките рамене на наемника безцеремонно избутваха благородници, които не успяваха да се дръпнат навреме. Последвалият го Улрих намигна към брадатия. Онзи изглеждаше готов да изтегли меча си, стига да разполагаше с него. Това само развесели Блекуотър още повече.
Подир няколко завоя по коридора двамата достигнаха отворена врата. В стаята Мадлин седеше върху легло, облечена в простовата и прилепнала черна рокля. Типично за брантията, помисли си Улрих. В ръцете си вдовицата държеше бебе, дъщеричката на Тарас. Около нея се суетяха слугини.
Линиите сълзи сред грима й го изненадаха. Той бе очаквал подобна ледена кралица да понесе нещата по-добре.
— Милейди. — Улрих Блекуотър се поклони доземи. — Изключително съм натъжен отново да ви видя в траур. Боговете са изключително жестоки, за да позволят подобна орис.
— Някои казват, че жестокостта е израз на обич — каза Мадлин и го подкани да влезе. — Вие как мислите?
— Жестоките хора могат да обичат — отвърна Улрих. — Но за обратното не съм сигурен.
Торгар махна с ръка към господарката си, преди да се оттегли:
— Кажи ми, когато сметнеш, че му е време да си ходи.
Улрих стоеше пред нея, обмислящ следващите си думи.
— Как сте със здравето? — попита търговецът, макар ясно да виждаше, че тя изглежда зле.