Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Роз гледаше търговския център и широките тротоари, облени в светлина, пълни с въздух, цвят и движение, и мислено го сравняваше със сивата, приличаща на буца сгур фасада на Рузвелт/Санта Фе, нейния дивизионен дом.
— Какъв ли е животът там, в другата половина… — обърна се тя към Ани. — Вярвам, че ще си добре там с вуйчо Барт. Струва ми, че веднъж ме води там. Когато бях… шестгодишна?
— Пет…
— Беше доста луксозно.
— Сигурно е по-добро от квартирата, в която започнахме живота си с Джак. Барт живее по-добре от повечето от нас, но… той върши важна работа. Когато високите жици от Черната кула отидат да го видят, няма да седят с колене до брадичката, нали така? — Ани посочи с ръка наоколо. — Запомни ми думите. Един ден навсякъде ще е също като тук.
Качиха се на елеватора за най-горната галерия с изглед на югозапад. Заради погребението на Роз й беше даден пропуск от вътрешния щат У, който й позволяваше да остане едно денонощие с Ани. Взеха саковете си от стаята на портиера, набраха целта на пътуване, пъхнаха идентификационните си карти и се отписаха от регистъра за квартира.
Информацията беше предадена по мрежата на КЪЛЪМБЪС, който записа къде са били, къде отиват и кога ще стигнат. Текущото местонахождение и дестинация на всеки индивид се записваха временно в паметта на картите. Това позволяваше на началника на военната полиция да идентифицира всяка валидна карта. Началниците на военната полиция, силата за сигурност на Федерацията, наричани иначе „чорбари“, често извършваха случайни проверки на идентификационните карти на местата, известни като „точки за задушаване“. С помощта на портативни терминали те можеха да направят бърза проверка за състоянието на картата и за по-малко от две секунди да получат цялата история на притежателя на картата от файловете, съхранявани в КЪЛЪМБЪС.
През някои от съботните вечери, прекарвани при Чизъм в Сантана Дийп, Роз беше разговаряла с приятелите си за слуховете за съществуване на субкултура, скрита в неизползвани служебни тунели и отдавна изоставени подземни инсталации от ерата преди Холокоста.
Когато откриваха такива места, ги изследваха и след това ги разрушаваха с експлозив или ги запечатваха и ги пълнеха с газ. Роз беше гледала няколко новинарски предавания, в които се описваше откриването на такива инсталации и последващото им разрушаване — но никога не се споменаваше за хората, живели в тези прашни тунели.
Ако не се брояха предаваните по телевизията съдебни процеси и екзекуции на нарушители на Първи кодекс — които бяха обвинявани в специфични, лични престъпления — Първото семейство не признаваше съществуването на някакви организирани групи дисиденти. И тъй като официалното мнение беше, че такива групи не съществуват, всяко споменаване за тях по дефиниция беше неоснователен слух, а разпространяването на такива слухове беше нарушение на Първи кодекс и при второ такова нарушение човек можеше да стане кандидат за „превъзпитаване“.
Докато слагаше идентификационната си карта в специалния джоб на гащеризона си, Роз мислеше, че животът във Федерацията силно контрастира със свободното съществуване на Плейнфолк, описано от Стив — тя беше споделила това с него по телепатичната им връзка. Връзка така дълбока, че й позволяваше да „вижда“ с вътрешното си око образи, които падаха върху ретината на очите му, да чува същите звуци, да мирише същите миризми и да споделя неговите чувства на силна радост или страх в моменти на смъртна опасност. И болка, защото когато го раняваха, тя също получаваше рани — но те, за разлика от неговите, заздравяваха учудващо само за часове.
Нова група туристи с широко отворени очи се изсипа на подземната станция под търговския център, когато Роз и Ани слязоха на рампата и през въртящата врата отидоха на перона за пътуване на запад. Пристигналата совалка вече беше заминала за депо, където щеше да бъде прехвърлена на друга линия, екипажът щеше да се смени, а после совалката щеше да се върне и да вземе Ани и други пътници, някои чак до западния терминал в Джексън/Феникс в новоприсъединения щат Аризона.
Роз огледа перона, но не видя вуйчо Барт.
— Той няма да дойде, докато не стане време за тръгване — каза Ани. — Барт не чака влакове… те чакат него. — За щатския началник на полицията и другите високи жици имаше запазено специално купе, Ани беше пътувала в него с Барт на идване и щеше да пътува по същия начин обратно. — Не е необходимо да чакаш, ако си имаш някаква работа.