Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
— Искам да остана — каза Роз. — Не се виждаме толкова често и…
— Знам. — Ани се усмихна тъжно. — И сега, когато татко Джак си отиде…
Гледаха се известно време мълчаливо, после Роз каза:
— С мен се случват някои неща. Не мога да обясня, но… Ще отида горе.
Ани я погледна смаяна.
— А какво ще стане с учението ти? Означава ли това, че ще напуснеш лекарския институт?
— Не знам. Може би ще ми позволят да запиша втори курс. Знаеш как е. Разбрах, че съм необходима другаде.
Ани се огледа, след това зашепна:
— Това има ли нещо общо със Стив?
Роз кимна.
Ани помисли върху новината и, изглежда, стигна до някакво решение. Погледна най-близкия часовник, после поведе Роз за ръка към един коридор, който свързваше двете платформи.
— Не мислех, че трябва да го знаеш, но след онова, което ми каза при паметника — че Стив е жив, и онова, което ми каза току-що, трябва да ти призная нещо. Особено след като вече може би никога няма да се видим. — Онова, което щеше да каже, очевидно изискваше голяма емоционална сила.
Роз се накани да я прекъсне, но Ани хвана ръцете й.
— Не! Изслушай ме. Направих всичко по силите си да възпитам и двама ви по Книгата във всичко, което една майка-настойничка е длъжна, но при толкова дългото отсъствие на татко Джак това не беше лесно. Спомням си времена, когато бих могла да бъда по-мила и по-грижовна, и знаех, че вие искахте да съм такава, но… не бях.
— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Във вас двамата имаше нещо. Начинът, по който си приказвахте, без да говорите, ме плашеше. Може би си въобразявах, но когато бяхте заедно… аз и татко Джак, и останалият свят сякаш бяхме изключени за вас. Вие бяхте различни. Особени. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да…
— Да, вие наистина сте особени. Не ме питай как и защо. Никой не ми го е казал. Много неща не ми казаха, но аз разбрах. — Ани пое дълбоко дъх и сложи ръце върху раменете на Роз. — Аз не ви носих в себе си, мила. Нито теб, нито Стив.
— О, Ани…
— Замълчи! Ти току-що завърши част от обучението си в Института за живот…
— Да, но не по акушерство. Това е семеен въпрос.
— Но ти знаеш приблизително как става това… искам да кажа как се раждат хората…
— Разбира се. Беше ни показана серия от видеографики.
— Е, когато влезеш в родилната зала, ти правят пълна упойка. Предполага се, че е за облекчаване на раждането, и обикновено губиш съзнание, но при мен не стана така. Призля ми и повърнах върху докторите, изплаших се и затворих очи, все едно съм изгубила съзнание. И те прекъснаха упойката.
— Никой не допускаше, че поглеждам крадешком продължи Ани. — И двата пъти беше едно и също. Видях бебетата, които извадиха от корема ми. Не бяха онези, които ми дадоха няколко дни по-късно в детското отделение.
— Сигурна ли си? — Роз беше объркана; не изненадана, а по-скоро любопитна.
— Съвсем. Както ти си сигурна, че Стив е жив. Откъде знам, е друг въпрос. Бяхте ми дадени и двамата да се грижа за вас. Но вие дойдохте отнякъде другаде. Може би затова винаги имах чувството, че сте особени… и изглежда, съм била права.
— Означава ли това, че Стив всъщност не ми е роден брат?
— Не мога да кажа. Но няма причина, поради която трябва да е. — Ани се усмихна. — Освен факта, че двамата винаги сте били по-близки от двете половинки на един бургер.
Прегърнаха се и Роз целуна Ани по бузите.
— Благодаря, че ми каза. Но това не променя чувствата ми към теб. Ти беше мила и грижовна и няма да позволя нито на теб, нито на някой друг да каже, че не си майка. Няма значение коя ме е износила. Ти си тази, която ме е отгледала.
— Просто си вършех работата — каза Ани.
— Ти направи повече от това и що се отнася до мен, ние винаги ще сме роднини. И ако Стив беше тук, той щеше да се чувства по същия начин.
Ани се отдръпна и извади друга кърпа. Попи сълзите си, после си издуха носа.
— Сега къде отиваш? В щат У?
— Да, но няма защо да бързам. Освободена съм от занимания до утре.
— Бих предпочела да тръгнеш сега — каза Ани. — Гласът й бе пресекнат от вълнение. — Совалката скоро ще пристигне и… не искам вуйчо ти Барт да се разстройва. Той не обича да гледа сълзи. Така че тръгвай… хайде! — Тя внимателно сгъна кърпичката и отново избърса сълзите си.