Шестото покварено дете [bg]

Открих, че е много красива.

Сега вече мога да си го призная, макар че баща ми не би останал очарован от това. По-скоро би отсякъл, че красотата ѝ е замъглила правилната ми преценка. Преди няколко години ми бе казал, че красотата има начин да изцежда кръвта от мозъка и заедно с нея си отива и здравият разум. „Защо мъжът се опитва да пресече пътя?“4, ме бе попитал. „За да стигне до красивата жена“, бе отговорил още преди да се обадя. „Същият мъж я наблюдавал как се усмихва и един камион го блъснал и го разкъсал надве, понеже заради красотата бил станал прекалено глупав и не погледнал надясно, наляво и пак надясно, преди да пресече въпросния път Красотата е започнала много войни, но досега все още не е завършила нито една. Красотата има вкус, който е различен от всичко останало. Това е най-сладката от всички отрови. И копнееш за нея още повече, когато изсмуква живота от теб.“

Мислех си, че приказва глупости, но не се усмихваше. И никога преди не бях разбирал какво точно е имал предвид, преди да видя Либи, застанала в този плевник, облечена в къса рокля на цветя, окъпана в лунната светлина, лееща се иззад гърба ѝ. Повечето от белезите ѝ вече бяха зараснали. Само няколко упорити още личаха, но дори преди да избледнеят окончателно, бях съзрял момичето, което се криеше зад тях. Да кажем, че бях привлечен от нея, би било омаловажаване на нещата. Тя се превърна в последна ми мисъл, преди да заспя, и в първата, след като се събудя. Ръката ми се чувстваше пуста без нейната.

– Двайсет и девети август? – повтори тя. – Нямам представа. Трябва ли да знам за какво се отнася?

Разказах ѝ за датата, маркирана едновременно и на календара на д-р Огълсби, и на онзи в кухнята на Финики.

– Да не е рожденият ден на някого?

Не мислех, че е рожден ден. Кой друг общ познат имаха д-р Огълсби и госпожица Финики, освен детективи Уелдърман и Стокс? А не можех да си представя някой да празнува техните рождени дни.

– Или може би е денят, в който щатският панаир пристига в града?

Либи се бе извърнала и се бе облегнала на перваза. Гледаше през прозореца. Стоеше на един крак и балансираше върху него, а другият ѝ крак бе свит пред нея. Бялата ѝ гуменка се люлееше върху пръстчетата му. Под лъчите на почти пълната луна роклята ѝ изглеждаше полупрозрачна и очертаваше всяка извивка на тялото ѝ. Краката ѝ бяха осветени. Не бих могъл да извърна поглед, дори и да исках. В този момент знаех, че баща ми е бил прав. Знаех също така, че не давам и пет пари за това.

– Че нима щатският панаир идва тук? – чух се да изричам. Къщата на Финики бе доста отдалечена от цивилизацията. Това бях разбрал от посещенията си в Камдън за сеанси с д-р Огълсби два пъти седмично. Наоколо нямаше почти нищо освен обработваема земя и широки поля.

Тя сви рамене. Медальонът се разлюля на врата ѝ.

– Не знам. Но винаги съм искала да отида на щатския панаир.

Задните ѝ части се поклащаха насам-натам. Намирах го за влудяващо. Зачудих се дали го прави съзнателно, или това е характеристика, вградена в машината още при производството ѝ – като дишането или сърцебиенето.