Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Дара наклони глава на една страна.
— Навярно сте имали късмет, че сте нямали афшин. Всичко това звучи страшно рисковано. Никога не бихме го допуснали.
Маниже отново се засмя.
— Не, нямаше никакви легендарни стражи, които да развалят забавленията ни, а семейство Прамух ни разрешаваха много, стига Каве да беше с нас. Като че ли не си даваха сметка, че той бе също толкова безотговорен. — Зърнала скептичното изражение на Дара, тя поклати глава. — Не позволявай на строгото му везирско лице да те излъже. Когато се запознах с него, Каве беше едно изцапано с кал селско момче, което повече го биваше да се измъква тайно, за да лови огнени саламандри, отколкото да обуздава двама неудържими Нахиди. — Тя се взря в далечината, а очите й се замъглиха. — Когато пораснахме, не ни разрешаваха да ходим в Зариаспа толкова често и той винаги ми липсваше.
— Подозирам, че той е изпитвал същото — отвърна Дара предпазливо. Виждал бе начина, по който Каве гледаше Маниже, а на никого в лагера не беше убягнал фактът, че гостът им все още не беше прекарал и една нощ в палатката, която му бяха приготвили. Това беше изненадало Дара; очевидно стриктният велик везир си имаше и тайна страна. — Учудвам се, че не го взе с нас.
— За нищо на света — отвърна Маниже незабавно. — Не искам ифритите да знаят за него повече, отколкото е необходимо.
Свирепите нотки в гласа й накараха Дара да се намръщи.
— Защо не?
— Би ли умрял за дъщеря ми, Дараявахуш?
Въпросът го изненада, ала отговорът вече беше върху устните му.
— Да. Разбира се.
Маниже го погледна многозначително.
— А би ли я оставил да умре за теб? Да страда заради теб?
Тя вече е страдала заради мен.
— Не и ако мога да попреча — отвърна Дара тихичко.
— Именно. Обичта е слабост за хора като нас, нещо, което трябва да крием от онези, които биха искали да ни навредят. Заплахата към някой, когото обичаш, е много по-ефикасен метод на контрол, отколкото седмици на изтезания.
Изрече думите с такава студена увереност, че по гърба на Дара полази тръпка.
— Звучиш така, сякаш говориш от личен опит — дръзна да каже.
— Много обичах брат си — рече Маниже, вперила поглед в далечината.
— Кахтаните никога не ме оставиха да го забравя. — Тя наведе очи и ги впи в ръцете си. — Признавам си, че в желанието ми да нападнем по време на Навастем има и нещо лично.
— Какво?
— Рустам прекара предишния Навастем в тъмницата. Изпуснах си нервите и казах нещо неразумно на бащата на Гасан, Кадер. — Името се отрони като проклятие от езика й. — Още по — жесток мъж и от сина си. Не помня какво беше, някаква дребнава глупост от една ядосана млада жена. Кадер обаче го прие като заплаха. Нареди да извлекат брат ми от лечебницата и да го хвърлят в една килия в подземието на двореца, където не проникваше и лъч светлина. Казват… — Маниже се прокашля. — Казват, че не изнасят телата на онези, които загинат в тъмницата. Лежиш заедно с труповете. — Тя замълча за миг. — Рустам прекара целия месец на Навастем там. Не каза нито дума в продължение на седмици след това. Дори години по-късно… можеше да спи само ако край него цяла нощ светеха лампи.
Дара усети, че му се повдига. Мислите му неволно се върнаха към участта на сестра му.
— Съжалявам — каза меко.
— Аз също. Оттогава научих, че анонимността е далеч по-безопасна за онези, които обичам. — Устните й потръпнаха горчиво. — Макар, разбира се, това да идва със свои собствени жестоки неудобства.
Дара се поколеба; думите на Маниже загатваха за нещо, което той не можеше да остави просто така.
— Нямаш ли доверие на ифритите? — попита. Неведнъж беше давал да се разбере какво мисли за ифритите, ала Маниже отказваше да го чуе. — Мислех, че са твои съюзници.
— Те са средство за осъществяването на една цел, а аз не отдавам доверието си лесно. — Тя се облегна назад на ръцете си. — Каве ми е скъп. Няма да допусна ифритите да го научат.
— Дъщеря ти… — Гърлото на Дара се сви. — Когато казах, че бих умрял за нея, надявам се, знаеш, че бих го сторил за всеки Нахид. Не е, защото… — Той се смути. — Никога не бих забравил къде е мястото ми.