Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Маниже се пресегна рязко, когато въздухът запращя от горещина.
— Афшине — предупреди го, преди да насочи вниманието си към Аешма. — Получих сигнала ти, Аешма. Какво си чул?
— Същите слухове и догадки, които тръгнаха, когато съживи твоя Бич — отвърна ифритът. — Другарите ми претърсиха всички свърталища на маридите без успех. Сега обаче има още нещо… — Той замълча за миг, сякаш за да се наслади на момента. — Перитата са напуснали облаците, за да пеят своите предупреждения на вятъра. Казват, че маридите са преминали границата. Че са нарушили правилата и трябва да им бъде потърсена отговорност… да бъдат наказани от по-нисшето същество, на което дължат кръв.
Дара го зяпна.
— Да не си пиян?
Аешма се ухили и зъбите му проблеснаха.
— Прости ми, понякога забравям, че с теб трябва да се говори по — простичко. — Той заговори подигравателно бавно. — Маридите те убиха, афшине. И сега имат кръвен дълг към теб.
Дара поклати глава.
— Може и да са били намесени, ала джин бе този, който държеше оръжието.
— И? — намеси се Маниже. — Спомни си какво ми разказа за онази нощ. Наистина ли вярваш, че някакъв кахтански келеш е способен да те посече сам?
Дара се поколеба… Беше пронизал принца в гърлото със стрилите си и го беше запратил в прокълнатите дълбини на езерото. Ализейд би трябвало да е мъртъв, а вместо това се беше изкатерил обратно на кораба с вид на зъл воден дух.
— Какво искаш да кажеш с това „кръвен дълг"? — попита.
Аешма сви рамене.
— Маридите ти дължат услуга. Което е удобно, защото ти искаш да проникнеш в езерото им.
— Езерото не е тяхно. А наше.
Маниже сложи ръка върху китката на Дара, а Аешма направи физиономия.
— Някога е било тяхно — каза Маниже. — Маридите помогнали на Анахид да построи града. Несъмнено са те учили на нещо от това? Говори се, че скъпоценните камъни, които покриват земите на Храма, са били донесени в дар от маридите.
Афшинските деца не изучаваха в подробности историята на своето племе, но Дара беше чувал историята за камъните на Храма.
— И как точно това ще ме прехвърли през прага?
— Забрави за прага — каза Аешма. — Да не си въобразяваш, че водните създания прекосяват пустини и планини? Използват водите по света, за да се придвижват… и някога научили нахидските ти господари да правят същото. — В очите на ифрита припламна неприязън. — Това много улесни преследването на моите събратя. Не смеехме дори да се доближим до някое езерце, да не би от дълбините му да изскочи някой отровнокръвен Нахид.
— Това е лудост — заяви Дара. — Искаш да заплаша маридите, маридите, създания, способни да превърнат една река в змия с размерите на планина, позовавайки се на шепота на перитата и разкази за легендарна магия, която нито Бану Маниже, нито аз сме били живи, за да видим с очите си. — Той присви очи. — Искаш да ни убиеш, нали?
— Ако исках да ви убия, афшине, вярвай ми, щях да измисля някой далеч по-прост метод и да си спестя параноичната ти компания — отвърна Аешма. — Би трябвало да си във възторг! Ето че ще можеш да си отмъстиш на маридите, които те убиха! Ще станеш техният Сулейман.
Сравнението начаса потуши гнева на Дара, заменяйки го с ужас.
— Не съм никакъв Сулейман. — Отричането изригна от устата му, тръпки полазиха по кожата му при мисълта за подобно богохулство. — Сулейман беше пророк. Мъжът, който създаде нашите закони, даде ни Девабад и благослови нашите Нахиди…
Аешма избухна в смях.
— Леле, ама как си го наизустил. Никога няма да престана да се удивявам на обучението, което този твой Нахидски съвет ти е набил в главата.
— Остави го на мира — остро нареди Маниже, а после се обърна към Дара. — Никой не иска от теб да бъдеш Сулейман — увери го с по-мек глас. — Ти си нашият афшин. Това е всичко, което искаме да бъдеш. — Увереността в погледа й му помогна да се успокои. — Ала този кървав дълг е нещо хубаво. Благословия. Той може да ни върне в Девабад. При дъщеря ми.
Нахри. Лицето й изплува в ума му. Чувството, че е била предадена, в тъмните й очи, когато не й остави никакъв избор и лечебницата, писъците й, докато го посичаха.
Шейсет и четири, заявил бе Каве студено. Шейсет и четирима деви, загинали в хаоса, който той бе причинил.
Дара преглътна буцата, заседнала в гърлото му.
— Как ще призовем маридите?
Жестоко задоволство пробяга по лицето на ифрита.
— Като ги разгневим. — Той се извърна. — Елате! Открих нещо, чиято загуба истински ще ги разстрои.
Ние да ядосаме тях? Дара остана закован на мястото си.