Диамантът на Венеция [bg]

— Но аз не можех да помръдна. Защото бях видял онова момиче — изрече колебливо Карю, — момичето, което беше по-различно от всички останали.

Представяше си я съвсем ясно. Тя седеше малко встрани от останалите и беше облечена много богато. На врата й имаше някакво колие, като че ли бяха перли. Бяла кожа и красива коса, червеникавозлатиста. Том Далъм го дръпна за ръкава, умолявайки го да се махне оттам. Но той не можеше, защото в този момент си даде сметка коя е тази жена. Разтърка очи и си спомни вълнението в собствения си глас, когато изрече: „Бог да ни е на помощ! Това е Силия, Силия Лампри! Всички я мислехме за мъртва!“.

— Бях сигурен, че е тя! — рече. — Бих я познал навсякъде!

— Е, добре. Всичко е много хубаво. Но ако питаш мен, едно момиче в шалвари не се различава по нищо от други момичета в шалвари — отбеляза Амброуз и се изкиска странно. — Каква история! Мъртвата годеница на Пиндар да се озове в пил парника на султана! — Очевидно намираше тази картина за адски забавна. — Предполагам, не ти е хрумнало, че си могъл да задържиш тази информация за себе си, нали? Е, няма значение — въздъхна. — Стореното, сторено.

Изпъна гръб на седалката си, изведнъж отново стана сериозен.

— Но има и друга причина, поради която реших да те взема с мен и сега разбирам, че съм избрал най-подходящия човек за тази работа! Човек, когото много го бива да се промъква тайничко. Пиндар ми каза, че ти отлично познаваш това място — и кимна по посока на манастира, към който се приближаваха.

— Познавам това място ли? — промърмори Карю и така стисна кокалчетата на едната си ръка с другата, че те изпукаха. — Не съм много сигурен какво искате да кажете с това, сир!

— О, аз знам всичко за развратния ти живот! — изрече спокойно Амброуз. — Но ти няма за какво да се тревожиш, това изобщо не ме засяга! В една къща, пълна само с жени, оставени да си правят каквото си искат, смесица от еретички и католички… — добави с унищожителен тон, — какво друго може да се очаква?! Аз изобщо не одобрявам подобни места. Ти си още млад, но аз си спомням добре великото разрушаване на манастирите при стария крал Хенри[11] — добро нещо беше, от мен да знаеш! Ако беше мой слуга, аз, разбира се, щях да заповядам да ти ударят сто удара с камшик — продължи весело, — но за късмет ти не си моя грижа! Е, кажи ми, Джон — рече Амброуз и плъзна небрежно пръсти във водата, — той защо не го прави?

— Кое? Да заповяда да ми ударят сто удара с камшик ли?

Амброуз му се усмихна благосклонно и отбеляза:

— Бива си го този твой ум, а?

Карю го погледна, а после бързо извърна очи. Разговорът взе твърде неочакван обрат и той не беше много убеден, че това му харесваше.