Сянката [bg]

— Защо?

— Преди две седмици тя падна по стълбите. От тогава е в кома. Горката Анабет. Тед казва, че вече няма да дойде в съзнание. Останахме с още един по-малко. Хей! — възкликна той, но аз вече слизах по стъпалата на верандата.

— Благодаря за гостоприемството и разговора — подвикнах през рамо. — Трябва да тръгвам.

Изглеждаше тъй самотен и изоставен под мокрия покрив сред калния двор, където американското знаме висеше като парцал на пилона, че едва не се върнах.

— Е, предай на твоя мистър Ланг да не губи кураж! — Той козирува с трепереща длан и размаха ръка. — И да се пазиш.

Вдигнах велосипеда и поех надолу по пътеката. Вече почти не забелязвах дъжда. Около четиристотин метра по-нататък, на една поляна близо до дюните и езерото, имаше голяма ниска къща, обкръжена с телена мрежа и дискретни табели, обявяващи, че мястото е частна собственост. Въпреки полумрака не светеше нито един прозорец. Предположих, че това трябва да е домът на вдовицата в кома. Нима беше вярно? Наистина ли бе видяла светлини! Е, от горния етаж определено би трябвало да има добър изглед към плажа. Подпрях велосипеда на един храст, изкатерих се по тясната пътечка през болнавата жълта растителност и зелените дантели на папратите и когато излязох на билото на дюната, вятърът ме блъсна в гърдите, сякаш тук също бе частно владение, в което нямах право да влизам.

От къщата на стареца вече бях зърнал какво има зад дюните, а докато слизах надолу, чувах все по-силно тътена на прибоя. И все пак бе истинска изненада да се изкатеря дотук и внезапно да застана пред тази гледка — тази необятна сива полусфера от прелитащи облаци и бурно море, тези вълни, прииждащи да се разбият на плажа с непрестанен яростен грохот. Надясно ниският пясъчен бряг описваше дълга дъга и след около километър и половина завършваше с издадените скали на нос Маконики Хед, обгърнати в мъгла от морска пяна. Избърсах дъждовната вода от очите си и си помислих за Макейра, сам на този огромен бряг, проснат по очи, издут от солена вода, с вкоравени от солта и студа евтини зимни дрехи. Представих си го как изплува в мрачното утро, понесен от вълните на прилива, как едрите му ходила стържат по пясъка, водата пак го отдръпва, после тялото се завръща, бавно пълзи все по-нагоре по плажа, докато накрая остава неподвижно. А после си представих същото тяло изхвърлено през борда на гумена лодка и измъкнато на брега от мъже с фенерчета, които ще се завърнат след няколко дни, за да бутнат една свадлива стара свидетелка надолу по стълбището на нейната скъпа къща.

На неколкостотин метра от мен два силуета слязоха от дюните и започнаха да се приближават по плажа — дребни, черни и крехки сред бушуващата природа. Озърнах се в другата посока. Вятърът късаше грамадни пръски от гребените на вълните и ги изхвърляше на брега като някаква армия от земноводни нашественици; те достигаха до средата на плажната ивица и изчезваха.

Сега, помислих си аз, залитайки леко от ударите на вятъра, трябва да споделя всичко с някой журналист — с упорит репортер от „Уошингтън Поуст“, наследил благородните традиции на Удуърд и Бърнстийн. Представих си заглавието. Можех да напиша наум целия репортаж.