Сянката [bg]

— Англичанин, а? — повтори той. Огледа ме през очилата без рамки. — Да не би да имаш нещо общо с онзи Ланг?

— Донякъде — казах аз.

— Умен човек ми се видя. Защо му е трябвало да се хваща с онзи проклет глупак в Белия дом?

— Точно това питат всички.

— Военни престъпления! — Старецът поклати глава и аз зърнах на всяко ухо по един слухов апарат с телесен цвят. — Всички ни можеха да обвинят в тях. И може би трябваше. Не знам. Май просто ще трябва да разчитам на Божия съд. — Той се изкиска печално. — Скоро ще разбера.

Не знаех за какво говори, но се радвах, че съм на сухо. Подпирахме се на полуизгнилия дървен парапет и гледахме дъжда, а кучето препускаше стремглаво насам-натам по верандата. През една пролука между дърветата смътно различавах океана — необятен и сив, белите ивици на прииждащите вълни безметежно пълзяха по него като смущения по екрана на стар черно-бял телевизор.

— Е, какво те води към нашия край на Винярд? — попита старецът.

Не виждах смисъл да лъжа.

— Тялото на един мой познат е било изхвърлено на брега там долу — казах аз. — Мислех си да погледна мястото. Да му отдам почит — добавих, за да не ме сметне за смахнат.

— Виж, това вече наистина е забавно — каза той. — Имаш предвид онзи англичанин отпреди няколко седмици? Няма начин течението да го е отнесло толкова далеч на запад. Не и по това време на годината.

— Какво?

Завъртях се да го погледна. Въпреки дълбоката старост все още имаше нещо младежко в острите му черти и запазената енергия. Тънката му бяла коса беше сресана право назад. Приличаше на престарял бойскаут.

— Познавам това море откакто се помня. Дявол да го вземе, един тип се опита да ме хвърли от онзи проклет ферибот, докато още работех в Световната банка, и едно ще ти кажа: ако беше успял, тялото ми нямаше да изплува в Ламбъртс Коув!

Нещо барабанеше в ушите ми, но не знаех дали е от кръвното или от пороя по керемидения покрив.