Жив или мъртъв [bg]

„Може би… ако…“ — замисли се Кларк. Трудно е да разбереш какво мисли другият, особено ако е някакъв боклук, който смята, че няма проблем да вземеш за заложници няколко невинни цивилни. Имаше вероятност лошите да не са стратези и да не са мислили по въпроса за тока и водата. Но пък се оказаха достатъчно добри, за да се справят с бойците от шведските специални сили „Сарскилда Скидсгрупен“, от което следваше, че „Дъга“ ще си има работа с обучени хора. Е, и това нямаше значение. Кларк знаеше, че няма по-добри от „Дъга“. Каквото и да става там, вътре, ще се оправи, и то най-вероятно за сметка на лошите.

Пътуването отне двадесет минути. Кларк прекара повечето време в разиграване на сценарии наум, докато наблюдаваше как прашните охрови пътища на Триполи се вият отвъд задния капак. Накрая камионът изръмжа и спря на една улица, чийто преден и заден изход се оказаха засенчени от финикови палми. Лейтенант Масуди се появи отзад и спусна капака. Ричардс слезе от камиона и поведе Кларк и Стенли по улицата, а Чавес и останалите събраха екипировката и ги последваха. Ричардс заведе групата нагоре по каменно стълбище от външната страна на каменна стена до втория етаж, после влезе през една врата в полузавършен апартамент. На стената бяха облегнати плочи гипсокартон и няколко кофи гипс. От четирите стени само две бяха завършени, боядисани в бледозелено, достойно за филма „Маями Вайс“. В стаята се носеше миризма на свежа боя. От големия прозорец, заобиколен от финикови палми, на 200 метра от тях се виждаше сграда, която според Кларк бе шведското посолство. Посолството представляваше двуетажна вила в испански стил, заобиколена с триметрови бели стени с шипове от черно ковано желязо в горния край. Приземният етаж на сградата имаше много прозорци, но всичките бяха затворени с решетки и жалузи.

„Най-малко петстотин и шейсет квадратни метра“ — каза си Кларк горчиво. Голяма площ. Сигурно имаше и мазе.

Мислеше, че тук може би ги очаква някой полковник или генерал от Народната милиция, но нямаше никой. Очевидно Масуди щеше да е човекът за връзка с либийското правителство, което за Кларк нямаше значение, стига лейтенантът да имаше необходимите конски сили, за да осигури каквото му поискат.

Улицата под тях изглеждаше като място за военен парад. Кларк преброи на двете пресечки около посолството шест армейски коли, два джипа и четири камиона, заобиколени от група войници с цигари в уста и с пушки, които висяха на раменете им. Ако не го знаеше, щеше да разбере всичко необходимо за отношението на Кадафи към кризата по оръжието на войниците. Изтласкан встрани в собствената му страна, полковникът беше оттеглил елитните си войски от отцепения район, за да ги замени с най-опърпаните нещастници, с които разполагаше.

Точно като някое разглезено момченце, което си събира топчетата за игра и си отива вкъщи.

Докато Чавес и останалите разопаковаха оборудването и го подреждаха в незавършената трапезария, Кларк и Стенли се заеха да наблюдават посолството през биноклите. Ричардс и лейтенант Масуди стояха настрани. След две минути тишина Стенли каза, без да сваля бинокъла си: