Тамплиерът
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тамплиерите #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-058-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тамплиерът». Краткое содержание книги:
Двама млади франкски рицари, Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер, увлечени от общия ентусиазъм, тръгват под знамената на тулузкия граф. Съдено е след тежкия и кървав път, дългите обсади, предателствата и отчаянието тъкмо те двамата, достигнали Йерусалим, да основат най-прочутия рицарски орден — орден с невероятна съдба, обгърнат в мистерии, чиято история вълнува човечеството до наши дни.
Каква е тайната мисия, която тласка Юг дьо Пайен напред? Каква е загадката, която ще съхраняват занапред рицарите от Ордена на Храма? Ще оцелее ли вярата на бъдещите тамплиери през измамите, зверствата и изкушенията, съпътстващи кръстоносния поход?
Хрониката, написана от Елеонор, сестрата на Юг дьо Пайен, съпровождала брат си, разкрива тайни и заговори около епичния поход към Светите земи. Загадъчна фигура преследва рицарите на Храма още от началото на похода — заплахите са последвани от убийства. Още някой се е добрал до тайните сведения, с които разполагат Юг и Годфроа, а краят на кървавата надпревара ще настъпи под стените на Йерусалим.
«Тамплиерът» е първото заглавие от вълнуваща поредица, посветена на загадките, интригите и убийствата, окървавили основите на една от най-загадъчните тайни организации в историята на човечеството — Орденът на Храма.
Поведе нея и Симон през пустия, смрадлив лагер към шатрата на Боемунд. Вътре норманецът, облечен в кожена туника, с разпиляна по раменете дълга руса коса, излегнат на куп възглавници, тихо разговаряше с Теодор и Годфроа. При влизането на Елеонор той замълча, скочи на крака и както изискваше възпитанието, й се поклони по най-изискан начин, сетне с жест я покани на купа възглавници, приготвени за тях. Елеонор седна. Наблюдаваше грамадния норманец, чиито яркосини очи на червендалестото, обветрено лице отвръщаха зорко на погледа й. После Боемунд се извърна и взе да се върти на мястото си. От време на време я поглеждаше сластолюбиво, отклоняваше очи, сетне пък й хвърляше жаловит поглед, сякаш я умоляваше да му помогне. Наляха вино, поднесоха редки захаросани плодове. Боемунд изчака слугите да напуснат шатрата, преди да се изправи на крака. Излезе отвън и постоя отпред — оглеждаше се и се ослушваше, за да се увери, че отвън не се спотайва подслушвач. Когато се върна, се тръшна на възглавниците и посочи с дебелия си пръст Елеонор.
— Ти си нашият троянски кон.
Тя отвърна на погледа му, без да трепне.
— Нали знаеш историята за троянския кон? — попита той.
Елеонор кимна.
— Не можем да превземем Антиохия — Боемунд поклати глава. — Нито с открито нападение, нито с тайно промъкване. Спомни си как антиохийците се хвалеха, че градът им може да бъде превзет само с продължителен глад, изненадващо нападение и предателство. Ние заложихме на предателството.
На властното му лице се показа усмивка, после се потупа по гърдите, сякаш признаваше греховете си.
— Е, не всички, само аз.
— Господарю — проговори Елеонор, — как мога аз да ви бъда от помощ? Говорите за потайност и предателство. Как мога да помогна на намеренията ви?
— Ами много лесно — Боемунд се изправи и се протегна.
Елеонор чак сега разбра защо всява такова страхопочитание сред франките. Беше широкоплещест мъж, с тънка талия, но силен, с грамаден гръден кош. Руса коса обкръжаваше продълговатото му лице с остри черти. Леденостудените му очи непрестанно шареха, непрестанно дебнеха. Погледът на Елеонор огледа различните ризници, доспехи и оръжия, безредно нахвърляни из шатрата му. Имаше и струпани на купчина ръкописи. Тук, мина й през ума, живееше мъж, жаден за плячка, каквато и да е тя. Отначало Боемунд се правеше на грубоват войник, горд с победите си. Преструваше се на пиян, ругаеше останалите военачалници и разказваше как той щял да уреди всичко. Докато Елеонор седеше и наблюдаваше, си даде сметка, че Боемунд е изключително опасен мъж. Правеше се на подпийнал, но беше напълно трезвен. Прегръщаше Годфроа и Юг, сякаш бяха стари бойни другари, после започваше да разправя някаква история за баща си и братята си, за войните си в Сицилия и омразата си към гърците, преди отново да се върне към обсадата. Елеонор разбра, че се опитва да я привлече на своя страна, така като мъж съблазнява жена. Показваше й колко е почтен, колко е честен, че иска да постъпи правилно. Наяве беше излязло дълбоко стаеното у него желание да превземе Антиохия. Беше видял града и го искаше за себе си. Беше разбрал, че не може да го превземе със сила, затова опитваше други средства. Боемунд спря неочаквано насред тирадата си срещу Годфроа дьо Буйон и се взря в нея.
— Елеонор, искаш ли да спасиш душата си?
— Душата ми вече е спасена, господарю — отвърна му тя. — Кръвта на Иисус я е спасила.
Отговорът й го смути. Той примигна, отпи от бокала си и го остави рязко. Погледът му обходи Юг и Годфроа, после се насочи към Теодор, Симон и Елеонор. Най-после, сякаш вече се беше уморил от преструвките, той прокара ръка по лицето си, поглади челото си, здраво затворил очи.
— Ако не превземем Антиохия — бавно рече той, — можем направо да си тръгваме за вкъщи.
Уморена и отчаяна от този разговор, който очевидно не водеше доникъде, Елеонор не се стърпя:
— Господарю, защо сме се събрали?
Боемунд сведе глава, русата му грива прикри лицето му, после вдигна очи.
— Искам от теб да се принесеш в жертва — рече. — Ще го направиш ли? — той протегна ръце към нея с обърнати нагоре длани, в знак на добра воля. — Вилнях, перчех се, заплашвах, обещавах, но сега, в края на краищата, Елеонор дьо Пайен, признавам, че имам нужда от теб. Виж, мога да седя тук и да ти редя сладки стихове от трубадурски песни, думи, изречени от поети…
— Господарю, защо сме се събрали? — настоя Елеонор. — Какво искате от мен?
Погледът й се насочи към Юг, който отклони очи. Смутен, Годфроа седеше и въртеше чашата си, без да откъсва очи от пода. Симон подръпваше нервно дрехата си. Теодор седеше, полузакрил лице с ръка, сякаш предчувстваше какво предстои.