Тамплиерът

Елеонор слушаше думите и се разсмя. Каква победа, мислеше тя. Какъв свят? Лежеше на нара, скръстила ръце и се взираше в светлината, която струеше от отвора на шатрата. Спомни си пророчествата на Пиер Бартелеми за Апокалипсиса. Дали те не бяха част от този Апокалипсис? Дали тя вече не беше мъртва и не беше в ада? Какво общо имаше цялата тази жестокост с Христовия кръст? Тя, Юг, Годфроа и останалите приличаха на объркани невръстни деца. Никак не ги привличаше кървавата цена на начинанието им. Сякаш като подигравка с размислите й, отново се понесе съсъкът на катапултите, крясъците на обсаждащите, последвани от виковете на стрелците по-близо до стените. Над всички тях се извиси глас, произнасящ молитва на турски. Елеонор знаеше какво става. За отмъщение на обезглавяването на архидякона и момичето, до речния бряг бяха завлечени в купом турски пленници и на свой ред обезглавени. Тръпки побиха Елеонор и тя избухна в плач. Иможен влезе и приклекна до нея. Елеонор се взираше във вдовицата. Увери я, че не е болна. В действителност имаше чувството, че е прогледнала и вижда по-ясно. Гледаше към еврейката, решена на всяка цена да погребе пепелта на родителите си в околностите на Божия град. Елеонор я разбираше. Но дори и Иможен се беше променила. Йерусалим вече не я интересуваше. Интересуваше я само Белтран. Той се беше превърнал в смисъл на живота й, в нейна втора, а може би и първа причина да върви с кръстоносците. През последните няколко месеца Иможен се отдръпна от нея. Понякога Елеонор забелязваше как тя я наблюдава с любопитство, но твърде рядко отваряше дума за Белтран, макар понякога да се опитваше да въвлича Елеонор в разговор за това какво ще се случи след превземането на Йерусалим. Елеонор не обръщаше внимание на въпросите й, интересуваше я повече настоящето, отколкото плановете за бъдещето.