Тамплиерът

Елеонор тихо се засмя на себе си.

— Каквото детето — промърмори тя, — такъв и мъжът, а каквото дървото, такива са и клоните.

— Какво каза, господарке-сестро? — скочи на крака писарят Симон със загрижено лице.

— Юг — рече през рамото си Елеонор. — Откакто се помня, все той е проповедникът, а аз съм верният му последовател.

Отиде при входа на шатрата и обви плаща си по-плътно около себе си. Повдигна единия край на платнището и за малко не се сблъска с Теодор, който се засмя и отстъпи.

— Чух, че нещо те тормози — протегна ръка с усмивка. — Искаш ли да се поразходиш?

Елеонор се съгласи, двамата се упътиха в посока на трескавата глъч, която се носеше от лагера. Под стоманеносивото небе се издигаха шатри и колиби. Каруци преграждаха тесния проход, за да попречат на нападение от вражески конници. Пращяха лагерни огньове, а над тях вряха котли. Хора се щураха наоколо, облечени в най-често срещаните цветове — кафяво и сиво. Ковач се опитваше да разпали ковашкото си огнище. Неколцина саксонски наемници остреха мечовете си на точило. Рицар в ръждива ризница превеждаше внимателно изпосталелия си кон през лагера, като старателно заобикаляше въжета, колчета и купчини с боклук. Пушек се издигаше и виеше на облаци. Студеният повей носеше различни миризми: вонята от отходните места и коневръзите, примесена с миризмата на пот, кожа, запалени дърва и печено месо. Просителите се бяха скупчили около една каруца, изгарящи от нетърпение да си поделят събраната през деня плячка.

Елеонор и Теодор повървяха в мълчание, чак до границата на лагера, където се вееха различните бойни знамена. Елеонор погледна към неголямото възвишение, което се издигаше, а после рязко се спускаше към Оронт. На отсамния бряг лежеше купчина трупове, от обезглавените им тела се стичаше кръв. На възвишението зад тях имаше дълга редица с набучени на колове глави на турци, разположени така, че защитниците на града да могат да ги видят лесно. Елеонор потръпна. Теодор обви раменете й с ръка. Тя не се възпротиви.

— Това е само началото — прошепна той. — След глада си се натъпкахме с вкусен хляб, смокини, плодове и вино. Хората си мислят, че това е Обетованата земя, изобилстваща от мляко и мед. Елеонор, истинските ужаси тепърва ще ни сполетят. Плячкосахме докрай полето наоколо. Константинопол е отдалечен от нас на цяла вечност. Къпахме се в басейни, настанихме се в заграбени къщи и сега какво?

— Deus vult! — прошепна тя. Извърна се, освободи се от прегръдката му и впери поглед в него. — Ти вярваш ли наистина в тези думи, Теодор? Че Господ иска това — болестите, диващината, сраженията, кръвопролитията, отсечените глави, катапултите? Ами горкият Аделбаро и онова момиче, които играели на зарове в някаква овощна градина? Такъв ли е Божият промисъл?

— Не знам — обикновено веселите очи на гърка в този миг бяха черни и неумолими. — Елеонор, вярвам в истините на нашата вяра, че Иисус Христос е приел човешки образ, но вярвам също и че истинската религия е въпрос на всяка отделна душа, на всяко съзнание — той докосна главата си — и толкова. Тук, в нашето съзнание, нашите души, тук са Йерусалим, Божи гроб и Голгота. Тук пазим Светия лик. Ако не можем да отдадем почит Богу най-напред във вроденото ни светилище, тогава каква е ползата да търсим такова светилище другаде? — той сви рамене. — Това е, което съм научил.