Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
На следващия ден на повърхността се показа един морски гущер. Беше огромен и стар, целият покрит с рачета и какви ли не други животинки. Отначало моряците казаха, че било на късмет. Но той ни последва и те се разтревожиха и все по-често хвърляха мрачни погледи назад. Гущерът плува след нас дълго и погледите се смениха с проклятия. После изчезна. Но не го забравихме.
Скоро след това влязохме в район с голяма дълбочина и морето промени цвета си. Моряците мърмореха, че тук нямало дъно и в огромните дълбини живеел някакъв сърдит бог… бог, чието име не знаел никой жив човек. Капитанът се изсмя на приказките им, нарече ги суеверни глупости, на които никой истински моряк не обръщал внимание, но в тона му долових фалш и видях как докосна с пръст талисмана си. Освен това не направи нищо, за да спре приказките.
Страховете на моряците при пресичането на този дълбоководен участък, изглежда, бяха напразни. Не се случи нищо особено. Аз обаче разбрах откъде идваше тяхната нервност. Докато плувахме по тези води, не видяхме никакво живо същество — нито риба, нито морски гущери, нито дори някоя птица. Сякаш бяхме попаднали в някаква морска пустиня. И сигурно затова, когато един ден дежурният моряк зърна някакво платно и извика, всички се втурнахме към перилата, вместо да побързаме да се приготвим за отбрана. Л’юр каза, че трябвало да провери местонахождението ни и да закупи прясна вода, и ние се отправихме към непознатия кораб, като вдигнахме на мачтата флага за приятелство — две стиснати ръце. Другият кораб беше тримачтов, с триъгълни платна като нашето. Той продължи да следва курса си, без да се опита да се доближи или да избяга. Извикахме, че сме приятели. Никой не ни отговори. Когато стигнахме на един хвърлей от него и можехме ясно да разгледаме палубите му, разбрахме, че всъщност няма кой да ни отговори. Издутите му платна пукаха и скърцаха, вятърът зловещо виеше в тях. Но рулят беше на мястото си. Кой и как управляваше кораба? Един моряк замърмори, че имало магия.
Л’юр изкрещя да се махаме, но беше много късно. Бордовете на двата кораба почти се допряха. Цялата палуба на странния кораб беше опръскана с кръв, човешка кръв… обсипала палубата като с пъпчици от дребна шарка, и още кръв, която капеше от гротмачтата. Но не се виждаха никакви трупове, нито пък се чуваха ридания на ранени.
Избягахме ужасени. Л’юр крещеше, а моряците се щураха да изпълнят заповедите му? Сякаш Злокобният вестител бе отвързал кучетата си. „Китиуейк“ се отдели от зловещия кораб и когато отплавахме достатъчно далеч, Л’юр ни събра.
Някои казаха, че всичко било дело на зъл магьосник. Други смятаха, че е на хора. Всъщност не точно хора, а полупирати-полудемони, които избиват невинните моряци и се хранят с тяхната плът или ги пленяват и ги изяждат. По настояване на Дженъс Касини усмири своите все още бунтуващи се черва и изнесе проповед за добрите богове и благородните хора. Проповедта му беше суха и неубедителна, но не толкова поради болестта, колкото поради собствения му страх. Касини се опитваше да говори за трудностите, с които щяхме да се сблъскаме занапред и които трябваше да преодолеем, но разбираше колко малко значение имат думите му и затова поиска да се направи жертвоприношение на местните богове. Това стана причина за спор. Едни казаха, че трябва принесем жертва и на нашите богове, за да не предизвикаме в тях завист. Според други, жертвоприношение трябваше да се направи само на нашите богове, иначе те окончателно щели да ни изоставят. Разполагахме само с едно малко прасенце — то беше талисманът на кораба. Касини благоразумно настоя на първото си предложение, за да омилостиви близките, а не далечните богове. Прасенцето изквича когато Касини преряза гърлото му и събра течащата кръв в една купа с гравирани върху нея тайнствени символи.
— От това не може да се очаква никаква полза — чух да казва един мъж.
— Трябва да направим по-добро жертвоприношение — каза друг.
— Жалко за бедното прасенце — каза трети наблизо до мен.
— Той уби нашия талисман — измърмори четвърти.
Чух някой да казва:
— Червенокосият е виновен за всичко. Всички знаят, че червената коса носи нещастие по море. — Дженъс ме хвана за лакътя; с нищо не показах, че съм чул казаното. Докато той ме отвеждаше настрана, чух последния коментар.
— Той, а не бедното прасенце, трябваше да бъде принесен в жертва. Тогава щастието щеше да ни споходи.
— Разбирам какво мислиш за червената ми коса — изпъшках аз. — Тя винаги е била проклятие за мен.