Мусаши

Докато минаваше един ден през центъра на града, чу някакъв глас да го вика по име. Вдигна рязко поглед и забеляза Такуан, който приближаваше:

— Такедзо! Почакай!

Такедзо се стъписа и както обикновено в присъствието на този монах, бе обзет от някакво смирение. Смяташе, че се е предрешил безупречно и беше сигурен, че никой, дори Такуан, няма да го разпознае.

Монахът го сграбчи за китката.

— Ела с мен — нареди той. Не можеше да не се подчини на настоятелността в гласа му. — И не се опъвай. Много време изгубих да те търся.

Такедзо кротко го последва. Нямаше представа къде отиват, но за пореден път откри, че точно срещу този човек е безсилен. Питаше се защо. Сега беше свободен, а съвсем възможно бе да вървят право назад към страховития кедър в Миямото. Или към тъмницата на крепостта. Подозираше, че са заключили сестра му някъде зад стените на тази крепост, но нямаше нищо, с което да потвърди подозрението си. Надяваше се да е прав — ако сега хвърлят и него там, поне двамата ще могат да умрат заедно. Ако трябва да умре, не можеше да си представи никой друг, когото достатъчно да обича, за да сподели с него последните минути от скъпоценното си съществуване.

Пред погледа му се извиси крепостта Химеджи. Сега разбра защо я наричат „Крепостта на белия жерав“ — внушителната постройка се издигаше върху огромни каменни стени, като голяма, горда, спуснала се от небето птица. Такуан тръгна пред него по широкия сводест мост над външния ров. Пред скрепената с нитове желязна порта стоеше мирно редица от стражи. Слънцето проблясваше по техните вдигнати копия и за част от секундата Такедзо се поколеба дали да влезе. Без дори да се обръща, Такуан усети това и с малко нетърпеливо движение го подкани да продължи напред. Минаха под кулата над входа и наближиха следващата порта, където войниците имаха дори още по-напрегнат и строг вид, готови всеки следващ миг да влязат в бой. Това бе крепостта на даймио. Беше нужно време, за да могат нейните обитатели да се успокоят и да свикнат с мисълта, че страната е успешно обединена. Като много други крепости по това време, тази далеч още не бе привикнала със спокойствието на мира.

Такуан повика началника на стражата.

— Доведох го — обяви той. Като предаде Такедзо, монахът заръча да се грижат добре за него, както им е заповядано от по-рано, но добави: — Внимавайте. Той е като лъвче с остри зъби. Ако го закачите, ще хапе.

Такуан мина през втората порта в главния двор, където бе разположено жилището на даймио. Явно добре познаваше пътя — нямаше нужда нито от водач, нито от указания. Почти не вдигаше глава, докато вървеше и никой не му попречи да влезе.

Началникът последва заръката на Такуан и дори с пръст не докосна своя пленник. Просто помоли Такедзо да го последва. Този мълчаливо се подчини. Скоро стигнаха в банята, където офицерът го накара да влезе и да се измие. В този миг гръбнакът на Такедзо се вцепени. Твърде добре си спомняше последния път, когато се къпа — в къщата на Осуги — и клопката, от която едва успя да избяга. Скръсти ръце и се опита да обмисли, да спечели време и да огледа околността. Всичко бе толкова мирно — остров на спокойствието, където, когато не обмисля военни планове, даймио можеше да се наслаждава на радостите на живота. Скоро пристигна един слуга, който носеше черно памучно кимоно и хакама. Той се поклони и учтиво каза: