Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Такуан му разказа, че когато преди три години той нападна укреплението в Хинагура, Огин наистина била вече изведена оттам. Макар да не била обвинена в нищо, не й се искало да се върне у дома и вместо това останала да живее при някакъв роднина в едно село на околията Сайо. Сега била там и се чувствала добре.
— Не искаш ли да я видиш? — попита Такуан. — Тя с голямо нетърпение очаква да се срещне с теб. Преди три години й казах, че може да те смята за мъртъв, тъй като в известен смисъл наистина си. Но й казах също, че след три години ще й доведа нов брат, различен от стария Такедзо.
Мусаши долепи длани и ги вдигна пред главата си, както ако се молеше пред някоя статуя на Буда.
— Вие се грижихте не само за мен — каза той с дълбоко вълнение, — но и за благополучието на Огин. Вие сте наистина състрадателен мъж, Такуан. Не мисля, че някога ще мога да ви благодаря за всичко сторено.
— Един начин да ми благодариш ще е да ме оставиш да те отведа при сестра ти.
— Не… Не, не мисля, че трябва да отивам. Това, че чух от вас как е тя, е все едно, че съм я видял.
— Със сигурност искаш да я видиш с очите си, макар и за няколко минути.
— Не, не мисля. Аз наистина умрях, Такуан и се чувствам като прероден. Не смятам, че сега е време да се връщам към миналото. Това, което трябва да направя, е да прекрача решително в бъдещето. Едва съм намерил пътя, по който трябва да тръгна. Когато съм напреднал малко към знанието и съвършенството, които диря, навярно ще си оставя време да отдъхна и да се обърна назад. Сега обаче не.
— Разбирам.
— Трудно ми е да намеря думи да го кажа, но се надявам бездруго да ме разберете.
— Ясно ми е. Радвам се да те видя така твърдо устремен към целта. Продължавай да следваш пътя си.
— Сега ви казвам „довиждане“, но някой ден, ако по пътя не намеря смъртта си, ще се срещнем отново.
— Да, да. Ако ни се удаде да се видим, нека обезателно да се възползваме. — Такуан се извърна, направи една крачка и се спря. — О, да. Допускам, трябва да те предупредя, че преди три години Осуги и чичо Гон тръгнаха от Миямото да търсят теб и Оцу. Решени бяха да не се върнат, преди да са си отмъстили и макар сега да са още по-стари, все така се опитват да влязат в следите ти. Може да ти създадат някои неудобства, но не смятам, че могат да причинят големи неприятности. Не им обръщай много внимание.
— И — продължи той, — остава Аоки Тандзаемон. Не вярвам някога да си чувал името му, но той беше натоварен да те издири. Може това да няма нищо общо с каквото ти и аз сме говорили или правили, но този славен самурай успя да се посрами, като следствие на което завинаги бе освободен от служба при господаря Икеда. И той без съмнение се скита някъде наоколо. — Такуан стана сериозен. — Пътят ти няма да бъде лесен, Мусаши. Внимавай, докато се движиш по него.
— Ще се постарая — усмихна се младежът.
— Е, това, струва ми се, е всичко. Аз ще тръгвам.
Такуан се извърна и закрачи на запад. Не погледна повече назад.
— Всичко добро — извика подире му Мусаши.
Остана прав на кръстопътя да гледа как сянката на монаха се отдалечава, докато се загуби от погледа. После, повторно останал сам, се упъти на изток.
„Сега ми остава само тази сабя, помисли си. Това е единственото на света, на което ще трябва да се уповавам.“ Сложи ръка на дръжката на оръжието и се закле пред себе си: „Ще живея, както тя повелява. Ще я смятам за моя душа и като се уча да я овладявам, ще се стремя да направя себе си по-добър, да стана по-благороден и по-мъдър човек. Такуан следва Пътя на дзен, аз ще следвам Пътя на меча. Трябва да направя от себе си човек, по-добър дори от него.“
В крайна сметка, разсъди Мусаши, той е все още млад. Не е прекалено късно.
Крачките му бяха отмерени и силни, погледът — пълен с младост и надежда. От време на време повдигаше ръба на широката си сламена шапка и вперваше очи надолу по дългия път, в бъдещето — неизвестната пътека, по която всички хора са длъжни да минат.
Не беше стигнал далеч — всъщност, беше точно в покрайнините на Химеджи — когато от другата страна на моста Ханада някаква жена се затича към него. Той присви очи срещу слънцето.
— Това си ти! — извика Оцу и се вкопчи в ръкава му.
От изненада Мусаши си пое шумно дъх.
Гласът на момичето беше пълен с укор.
— Нали не си забравил, Такедзо? Не си ли спомняш името на този мост? Да не ти е избягало от ума, че обещах да те чакам тук, колкото и дълго да трае това?
— Ти си чакала тук през последните три години ли?
Беше изумен.
— Да. Осуги и чичо Гон ме настигнаха, веднага след като се разделихме. Бях болна и трябваше да си почина. Почти се убих, но се измъкнах. Чакам тук от около двайсет дни, след като се сбогувахме в прохода Накаяма.