Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Чичо Гон си изкарваше прехраната с лов, но на по-млади години беше самурай, участвал, според собствените му разкази, в много кървави битки. Дори на тази възраст неговата кожа имаше здрава руменина, а косата му бе все така черна. Презимето му беше Фучикава; Гон беше съкратено от Гонроку, неговото кръщелно име. Като чичо на Матахачи той естествено беше твърде загрижен и разтревожен от станалото напоследък.
— Бабо — обади се чичото.
— Какво?
— Ти беше достатъчно предвидлива да се облечеш за път, но аз съм само с дрехите си за всеки ден. Ще трябва да спра някъде да си взема сандали и шапка.
— Към средата на склона има една чайна.
— Чудесно! Да, сетих се. Казва се чайна „Микадзуки“, нали? Сигурен съм, че ще имат, каквото ми трябва.
Докато стигнат до чайната, с изненада забелязаха, че слънцето клони към залез. Смятали бяха, че имат на разположение още няколко часа от деня, тъй като наближаваше лятото и дните се удължаваха. Това беше техният първи ден в търсене на загубената семейна чест.
Пиха чай и отпочинаха за малко. Накрая, докато оставяше парите за сметката, Осуги каза:
— Такано е много далеч и няма да стигнем преди смрачаване. Ще се наложи да спим на онези миризливи постелки в керванджийския хан при Шингу, макар че може би е по-добре въобще да не нощуваме.
— Сега имаме нужда от сън повече от всякога. Да вървим — отвърна Гонроку, като стана на крака и хвана новата сламена шапка, която току-що купи. — Но почакай само малко.
— Защо?
— Искам да напълня тази бамбукова манерка с вода за пиене.
Той заобиколи зад постройката и потопи съда в един бистър поток, докато отгоре престанаха да излизат мехурчета. Излезе отново на пътя отпред и през един страничен прозорец надзърна в сумрачната вътрешност на чайната. Изведнъж се спря, изненадан от видяната на земята фигура, завита със сламена постелка. Въздухът бе пропит с мирис на лекарство. Гонроку не можеше да види лицето, но успя да различи дълга черна коса, разстлана в безпорядък върху цялата възглавница.
— Побързай, чичо Гон! — подвикна нетърпеливо Осуги.
— Ида.
— За какво се забави?
— Вътре изглежда има някакъв болен — каза той и тръгна след нея като смъмрено псе.
— И какво толкова необичайно има? Разсейваш се лесно, досущ като дете.
— Извинявай, извинявай — помоли бързо Гон.
Осуги плашеше и него като всички останали, но той по-добре знаеше как да я укротява.
Тръгнаха надолу по доста стръмния склон, който водеше към пътя за Харима. По него ежедневно минаваха коне с товар от сребърните рудници и целият беше белязан с дълбоки следи от копита.
— Да не паднеш, бабо — предупреди я Гон.
— Как смееш да ме съветваш! Мога да вървя по този път със затворени очи. Ти самият внимавай, стари глупако.
В същия миг зад гърба им ги поздрави един глас.
— Доста живо вървите вие двамата, а?
Обърнаха се и видяха зад тях да язди собственикът на чайната.
— Да, тъкмо си починахме при вас, благодарим ви. А вие накъде сте тръгнал?
— За Тацуно.
— По това време?
— Оттук дотам няма друг лекар. Дори на кон ще се забавя поне до полунощ.
— Жена ви ли е болна?
— О, не. — Той сбърчи вежди. — Нямаше да съжалявам за времето, ако беше жена ми или някое от децата. Но е неприятно да се разкарваш заради непознат, който само се е отбил да си почине.
— О — възкликна чичо Гон, — да не е момичето в задната стая при вас? По случайност надникнах и я видях.
Сега Осуги също сбърчи вежди.
— Да — отвърна гостилничарят. — Докато седеше при нас, започна да трепери и аз й предложих да полегне в задната стая. Стори ми се, че трябва да направя нещо. Е, тя въобще не се съвзе. Всъщност, изглежда й стана много по-зле. Цялата гори от треска. Доста лош вид има.
Осуги се закова на място.
— Момичето да не е на около шестнайсет, високо и много слабо?
— Да, бих казал, че е към шестнайсетте. Каза, че била от Миямото.
Осуги смигна на Гонроку и затършува в обито си. Лицето й доби стреснато изражение и тя възкликна:
— О, забравила съм я в чайната!
— Какво сте забравили?
— Молитвената ми броеница. Сега се сещам — сложих я на едно столче.
— О, това е лошо — загрижи се гостилничарят и обърна коня си. — Ще се върна за нея.
— О, не! Вие трябва да доведете лекар. Това болно момиче е по-важно от моята броеница. Просто ще се върнем и ще я вземем сами.
Чичо Гон вече беше тръгнал с широки крачки нагоре по склона. Веднага щом се освободи от загрижения собственик на чайната, Осуги побърза да го настигне. Не след дълго вече се задъхваха и пъхтяха от бързане. Никой не говореше.
Трябва да е Оцу!
Оцу така и не се оправи напълно от треската, която прихвана в нощта, когато насила я прибраха изпод бурята. През няколкото часа, докато беше с Такедзо, тя някак си забрави, че е болна, но след като той си тръгна, повървя само малко и веднага започна да я обзема умора и да я боли. Докато стигне чайната, вече не беше на себе си.