Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
6
„Бандата“, където на осемгодишна възраст избягах от семейството, та по-сетне никога да не намеря пътя за вкъщи, се предвождаше от върлинесто, жилесто черно хлапе, чието лице, туберколозно блеснали очи, напукани до кръв от треската устни, изранени ръце, пресипнал тембър на гласа, с една дума всичките му телесни особености съм запомнил много добре; само името му съм забравил невъзвратимо; вероятно, защото то е било най-маловажно. Естествено, че бе „пролетарско“ дете; и това родено революционерче никога не пропускаше да ми натрие на носа, че съм „буржоазче“. Див пламък бушуваше в малкото подвижно телце; падаше сред нас като жарава и изпепеляваше наоколо всичко, до което се докоснеше. Зная още, че не беше от същия дружески кръг, откъдето ни подбираше нас, членовете на своята банда; живееше някъде в „хуштака“, в пролетарския квартал, където бяха катуните на циганите; не си спомням със сигурност, но сега, от разстоянието на времето, не ми изглежда невероятно да е бил циганин. Един ден той се вмъкна в къщата и в един от следващите дни вече властваше в голямата кооперация над хора, животни и над неодушевени предмети. Не се знаеше никога кога ще дойде; смразяващото, повелително, жестоко подсвиркване проехтяваше под прозорците ни в най-различни часове на деня и при този сигнал ние покорно изпълзявахме от жилищата си в къщата, зарязвахме игрите си, изоставяхме училищния урок, изплъзвахме се от ръцете на майките и възпитателите и по страничните стълби запъхтени тичахме в посока на сигнала. Вождът на бандата ни чакаше на някоя забутана извивка в мазето, на тавана, в пералното помещение; фигурата на парцаливото, босоного момче, болнавото му, тъмно лице с красиви черти, елегантното превъзходство на неговите движения, непредвидимостта на постъпките му омайваха децата от голямата къща. Няма защо да търся друга дума, и след три десетилетия чувствам, че по онова време съм живял в омагьосано състояние, в подтискащо вълшебство. Вълшебството струеше към мен от това крехко и все пак жилаво, изпълнено със съпротива момчешко телце. Безропотно се бях предал на тази пърлеща, сродена с природните стихии могъща воля.
Сякаш под звука на свирката на хамелнския изтребител на плъхове, така се отправяхме към своя тиран, щом чуехме побиващия ни с тревожни тръпки сигнал. Бягството не беше лесно, у дома във всеки час на деня над мене бдяха мнозина: майка ми, госпожицата, възпитателят; над масата в детската стая висеше изписано върху хартия с калиграфски почерк „разписание на часовете“, което назоваваше по име всеки половин час за осемгодишното дете: ставане, молитва, къпане, закуска, разходка и забавление, закуска в десет часа и игра — всяка минута от сутринта до вечерта си имаше име и зададено съдържание. Това ставаше по искане на майка ми, която неуморно изпробваше върху нас някогашните си педагогически теории. Да се изплъзнеш от жилището, да оскверниш „разписанието на часовете“ и въобще самоволно да нарушиш постоянния омагьосан кръг от порядки, който майка ни очертаваше около нас, си беше опасно начинание… Прозвучеше ли обаче магическото подсвиркване, ние се втурвахме — не само аз, а и синът на фабриканта на стъкло от втория етаж, когото също държаха строго, пролетарските деца на наемателите от партера, всички от голямата къща, които се числяхме към тайния и задушевен малък съюз — понякога се събирахме само за няколко минути, като зашеметени влюбени, изслушвахме заповедите му и препускахме с него из нашата империя, в мазето, на тавана или през мрачните коридори на „витлеема“ със стъкления купол, поднасяхме даровете, които ни беше заръчал — понякога ни слагаше налози –, уговаряхме новата среща и сетне със запъхтени дробове се вмъквахме обратно в детската стая да „се забавляваме“ или да учим, и нерядко да изтърпим наказание за непонятното, необяснимо отсъствие. Трябваше да сме на разположение във всеки час на деня; властваше над телата и душите ни, а ние сляпо се подчинявахме на неговите думи.
Не бе дотам интелигентен нашият тиранин; понякога си говорехме за неща, които попадаха извън обсега на неговите познания и той ни гледаше с безпомощно изражение на лицето, блясъкът в любопитните му очи угасваше, зли, направо страхливи, враждебни черти се явяваха около суровите му, чувствени детски устни. Нашият „друг живот“ у дома, в хубавите стаи, където ни обслужват прислужници, го вълнуваше неимоверно; от време на време с някакъв мазохистичен интерес ни принуждаваше, най-вече сина на фабриканта на стъкло и мен, да му даваме подробен отчет. Трябваше да разказваме какво сме яли за обяд, колко дрехи имат бащите ни и колко пари печелят — особено парите разпалваха въображението му и от време на време ми заръчваше след затваряне на канцеларията да се промъкна в кабинета на баща ми и да видя в главната адвокатска книга колко приходи е имал него ден… Тази „главна книга“, тази масивна, подвързана с кожа свещена книга стоеше постоянно разтворена върху един пюпитър и в нея госпожиците от канцеларията и стажант-адвокатите вписваха отметките по делата през деня. Данните от „главната книга“ държаха в напрежение и мен. Тези отметки аз възприемах като признак за авторитета, благополучието на семейството и бях щастлив, ако при случай откриех и четиризначни цифри… „Свидетелство: 2 крони, консултация: 10 крони“ — така по страниците на главната книга се редуваха, често с острия, равномерен почерк на баща ми, резултатите от дневната дейност на канцеларията, изразени в пари. „Днес сме припечелили сто крони!“ — докладвах на моя тиранин, който със зъл поглед, ала с някаква неволно-сластна усмивка слушаше, преглъщаше опиянението на числата.