Изповедите на един буржоа

Учехме по един час латински всеки ден; френски — само който искаше; немски — след пето отделение; а английски не учехме изобщо. Бях добър латинист, щателният разбор на латинския текст ми доставяше истинска наслада, обземаше ме особено чувство на радост, ако успеех да вникна и накрая да схвана строежа на изречението на латинския автор; усещах яснота, последователност, простота в структурата на този език, всяка дума си бе точно на мястото и нямаше как да бъде погрешно разбрана, подчиненото изречение не изглеждаше излишно и не набъбваше, както ракова клетка, върху корпуса на изречението; разбирах и обичах латинския. С унгарската „стилистика“ ми беше по-трудно; зубрехме Толди88 до припадък и преставахме да чуваме мелодиката на думите, не усещахме вкуса и аромата на словата. Историята също бе толкова напудрена, толкова неправдоподобна, предвзета и фалшива! А по каква ли сложна система успяваха да ни накарат да намразим тъй притегателни по своята занимателност области като ботаниката и минералогията? Как ли простата и ясна геометрия се превръщаше в сплит от непонятни уравнения? Защо ли дефинициите на физичните явления се свеждаха до мнемотехнически фокуси, свидетелство за прилежание? Защо ли през повечето часове скучаехме до смърт, а бяхме признателни на сипаничавия ни учител по аритметика с неговия плътен глас, който обясняваше своите трудни и очевидно сложни теореми с разбираем от само себе си тон, с такива делнични думи, сякаш ни разказваше приятни шеги; за дробните числа или за синусовата теорема говореше така, сякаш ни казваше анекдоти за стари познайници и караше дори и по-трудните ученици да се чувстват посветени съучастници. В дългата процесия от учители понякога се появяваше подобен оригинал; чудно ли е, че рано или късно училището влизаше в конфликт с тях, не одобряваха частния им живот, заплитаха се в политиката или „бягаха“ от ордена, оженваха се?… Сипаничавият ни учител по аритметика бе застигнат от същата участ, един ден той хвърли расото и напусна града; по-късно тъй си отидоха още двама млади учители, един много талантлив учител по литература и един напорист, неспокоен, наперен селски младеж, с когото се чувствахме великолепно, докато заради някаква мимолетна любов не заряза катедрата… Подобни необикновени случаи бяха строго осъждани по онова време; сетне във войната такива „бягства“ се случваха често, по-младите учители „неблагодарно“ напускаха монашеския орден, който ги бе възпитавал, хранил и обличал от ранна младост; този вид бегълци, разбира се, биваха заклеймявани и от светските власти по учебно дело, дезертьорът се назначаваше в малък, провинциален град, прокуждаха го в цивилните училища. Но немногото редки човешки спомени, които съм съхранил за своите учители, най-често са свързани с подобни „дезертьори“.