Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
5
От шест до осемгодишна възраст отчаяно се стараех да бъда „добро дете“. Бил съм двегодишен, когато дойката изпуснала от пеленките новородената ми сестричка; детето паднало на главата си и за късмет умряло. След трагедията, чак до раждането на по-малката ми сестра, в течение на четири години майка ми ме глезеше до забрава. Обличаше ме с открояващи се дрехи, на семейните празници ме отрупваше с играчки, бях вече шестгодишен, а креватчето ми с решетки все още стоеше там, до нейната постеля. Измисляше неуморно игри за мен, умееше с невероятна находчивост да шие костюмчета, с които парадирах пред децата от къщата, навличайки си не малко завист, на петгодишна възраст нареди да ми ушият хусарски костюм, а на обущаря — да изработи миниатюрни чизми към него, поръчваше при дърводелеца играчки, които сама проектираше, и тези майчини играчки бяха действително по-забавни и по-оригинални от играчковата конфекция, която се продава в магазините. Майка ми се е готвила за педагог, завършила като момиче висшето педагогическо девическо училище, дори преподавала няколко години, докато не се омъжила, и в нейно лице действително бе изгубен, по-точно бе пропаднал един първокласен възпитател. Изключителните й асоциации, неподражаемият й хумор, свежестта на душата, направо гениалната й детинственост, които съхрани за цял живот, събуждаха симпатия и доверие у децата; чувствахме, че майка ни не е от онези възрастни, които „сядат да поиграят с децата“, а наистина играе с нас, заредена със същата като нашата вътрешна потребност от игра, и по душа никога не е успяла изцяло да напусне детската стая… Умееше да устройва чудесни семейни празници, Коледата се преобразяваше в древна мистерия, жилището се изпълваше с тайнствено очакване, в края на карнавалния период устройваше у дома истински бал с маски, без да жали сили по цели седмици шиеше с камериерката и възпитателката, проектираше сложни костюми специално за деня, докато не облечеше всички: коминочистач, палячо, самодива и баба Яга, тогава майка ми сядаше на пианото и — без гости, в тесен семеен кръг — дефилирахме в салона костюмирани. Прислугата също биваше облечена в костюми. Да, тя умееше да играе, моята майка! И виждаше хората по толкова особен начин, историите, които чуваше на улицата или в компания и донасяше вкъщи, предадени от нея въздействаха, като прочетени в книга.
Тази идилия продължи до шестгодишна възраст. Тогава моят ранг и място бяха заети от по-малката ми сестра — може само аз да съм го чувствал така, но нещо около мен се промени, не бях вече първи, озовах се в странно и несвойствено за мене изгнание. „Момиченцето!“ — казваха с възторжено великодушие членовете на семейството, казваше го и майка ми: „Момиченцето!“ Стараех се да бъда „добро дете“ и да се завърна някак в изгубения рай. Събрах за рождения ден на майка ми пари — от всичките ми отчаяни опити за този си спомням най-отчетливо — и реших да я изненадам с чудесни подаръци. Измъкнах се от къщи рано сутринта и с часове обикалях града с трийсет крайцера в джоба, накрая занесох у дома един отлят в красива форма, желиран пастет от телешки дроб и го поднесох на майка ми. Бяха смутни времена и небосклонът на живота ми бе помрачен. Подобни кризисни периоди се наблюдават в историята на всяко семейство: когато уж нищо не „се случва“, ала отношенията между членовете на семейството се установяват на определен емоционален градус за десетилетия, понякога за цял живот. На шестгодишна възраст изведнъж останах сам-самичък. За това не знаеше никой, дори майка ми. Живеех в оскърбена и безутешна самота, топлото гнездо на семейството се бе отдалечило някак от мен и аз не съумях повече да намеря път към него. „Момиченцето“ — дори по-късно, в течение на десетилетия, усещах у родителите си някаква подправена, категорична и преднамерена възхита по отношение на „момиченцето“; стараех се да доведа до тяхно знание онеправдаността си с оскърбено отшелничество. Семейната йерархия е претенциозна, сложна и чувствителна. По-късно, когато — в моменти на криза — работата и опиатите не бяха в състояние да уталожат напълно моята невроза и от немай-къде започнах да следя семейните взаимоотношения при лица, които имат подобна на моята диагноза, забелязах системни повторения и едни и същи следствия и при други. Според една от теориите, късната травма на пренебрегване у първородното дете, носталгията по „изгубения рай“ не настъпва, ако второто дете — било то момче или момиче, все едно — се появи в семейството най-късно две години след раждането на първото; на година и половина-две детето не възприема съзнателно новия враг и с леко сърце може да сключи мир с него. Двамата ми по-малки братя, които дойдоха в семейството много години — по-малкият почти десетилетие по-късно — след раждането на сестра ми, получаваха някакси от всичко „омалелите неща“: омалели дрехи, напоени с нафталин чувства… Тези теории струват, колкото всяка теория. Животът понякога се нагажда към тях, но по-често не дава и пукната пара за разните теории.