Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Готова беше да се премести при Бенет и така да сложи точка на избора, който беше направила. След няколко дни, може би. След седмица. Скоро. По този начин досега беше изтъквала независимостта си, но целта се бе оказала не чак толкова голяма, че да не се предаде, в края на краищата.
— Момиче.
Фелисин примигна и вдигна очи. Беше младият малазански пазач, онзи, който бе накарал веднъж Бенет да се наежи… „така отдавна“.
Войникът се усмихна широко.
— Е, намери ли цитата?
— Какво?
— От писанията за Келанвед. — Младежът вече се беше намръщил. — Посъветвах те да намериш някой, който знае останалата част от пасажа, който ти цитирах.
— Не разбирам за какво говориш.
Той се пресегна и мазолите, покриващи палеца и показалеца на дясната му ръка, погалиха брадичката и скулата й, щом вдигна лицето й. Отметна назад косата й и тя примижа на ярката светлина.
— Дъранг — прошепна той. — Кълна се в сърцето на Кралицата, момиче, изглеждаш десет години по-стара от последния път, когато те видях, а кога беше това? Само преди две седмици.
— Питай Бенет — изломоти тя и дръпна главата си от ръката му.
— Какво да го питам?
— За мен. В леглото ти. Той ще позволи, но само ако е пиян. Тази нощ ще е пиян. Скърби за мъртвите с кана вино. Или две. Тогава ме пипай.
Мъжът се изправи.
— Къде е Хеборик?
— Хеборик? В Дълбоката пръст. — Хрумна й да го попита защо иска него, а не нея, но въпросът се отвя от ума й. Тази нощ можеше да я пипа. Свикнала беше на мазоли.
Бенет се канеше да навести капитан Саварк и беше решил да я вземе със себе си. Канеше се да сключи някаква сделка с него, разбра по-късно Фелисин, и за отплата щеше да я предложи на капитана.
Тръгнаха за Дупката на плъха по Работния път, като подминаха хана на Була — пред вратата се бяха изтегнали неколцина свободни от служба доусийски пазачи.
— Недей да ми залиташ, момиче — изръмжа й Бенет и я стисна под мишницата. — И престани да си влачиш краката. Нали искаш точно това? Все повече и повече.
Когато й заговореше, в тона му вече се прокрадваше погнуса. Беше престанал да й обещава разни неща. „Ще те направя моя, момиче. Премести се при мен. Няма да ти трябва никой друг.“ Тези уверения, поднасяни с хриплив шепот, бяха изчезнали. Фелисин го осъзнаваше, но й беше все едно. Бездруго никога не беше вярвала на Бенет.
Цитаделата на Саварк се издигаше тромава в центъра на Дупката на плъха, с грамадните си, грубо одялани каменни блокове, зацапани от мазния дим, който никога не напускаше Чашата на черепа. Пред входа стоеше пазач, стиснал вяло пиката си.
— Лош късмет — измърмори той, след като се приближиха.
— Какво е станало? — попита Бенет.
Войникът сви рамене.
— Срутването тая заран, какво друго?
— Можехме да спасим някой — каза Бенет, — ако Саварк ни беше пратил малко помощ.
— Да спасите? Че за какво? Саварк не е в настроение, ако си дошъл да се оплакваш. — Плоските му очи пробягаха към Фелисин. — Виж, ако си дошъл с подарък, друга работа. — Пазачът открехна тежката врата. — В кабинета е.
Бенет изсумтя, дръпна Фелисин за ръката и я повлече навътре. Приземният етаж представляваше оръжейна, с подредени в заключени рафтове оръжия. В единия край имаше маса с три стола, с остатъците от закуската на пазачите. От средата на помещението нагоре се издигаше желязно стълбище.
Изкачиха един етаж до кабинета на Саварк. Капитанът седеше зад бюро, скърпено сякаш от плавеи. Столът му беше тапициран, с висок гръб. Пред него лежеше разтворен голям, подвързан с кожа тефтер. Саварк остави перото и отпусна гръб на стола.
Фелисин дори не можеше да си спомни дали вече е виждала капитана. Той се стараеше да стои настрана от робската гмеж, усамотен тук в кулата си. Беше слаб, без никакви тлъстини, мускулите по голите му до лактите ръце приличаха на усукани въжета под бялата кожа. Въпреки сегашната мода беше брадат — рунтавите черни къдрици на брадата му бяха намазани с благовония. Косата му беше подстригана късо. Воднистозелените му очи блестяха неизменно примижали над високите скули. Той изгледа твърдо Бенет, без да обръща внимание на Фелисин, все едно че тя не съществуваше.
Бенет я накара да седне на един стол до стената, вляво от Саварк, а самият той се настани в единствения стол точно пред капитана.
— Гадни слухове, Саварк. Искаш ли да ги чуеш?
Гласът на капитана беше тих.
— Какво ще ми струва това?
— Нищо. Безплатни са.
— Продължавай тогава.
— Доусийците са се раздрънкали на висок глас в хана на Була. Заканват се с Вихъра.