Суперкомандос

— Едва ли ще имаш такава възможност — каза Джери, който клечеше срещу мен и гледаше пода. — Дъщеря ти беше тъпа и вятърничава малка мръсница, дето си мислеше, че може да ме върже и да… — Той млъкна и изненадано поклати глава. — Ама какви ги дрънкам? Виждам те с очите си и пак се хващам на въдицата. Признавам, Райкър, много те бива. — Той подсмръкна. — Сега за последен път ще те попитам с добро. Може пък и да се споразумеем. След това ще те пратя при едни много печени приятели. Нали ме разбираш?

Бавно кимнах.

— Добре. Ето въпроса, Райкър. Какво търсиш в Лизниград?

Вгледах се в лицето му. Дребен мошеник, който си въобразява, че има дебели връзки. Нищо нямаше да узная от него.

— Кой е Райкър?

Русият отново наведе глава и се загледа в пода между краката ми. Не изглеждаше много доволен от онова, което трябваше да извърши. Накрая въздъхна, леко кимна и се изправи. Избръска праха от коленете си.

— Добре, щом си решил да ставаш герой. Но не забравяй, че ти предложих избор. — Той се обърна към синтетичната жена. — Разкарай го оттук. Не искам следи. И им кажи, че едва ли ще измъкнат нещо от този носител.

Жената кимна и ми направи с бластера знак да стана. Побутна с крак трупа на Луиз.

— Ами това?

— Разкарай го. Майло, Дийк, вървете с нея.

Негърът пъхна парчето тръба под колана си, наведе се и без усилие метна трупа на рамо. Застаналият зад него Дийк добродушно потупа мъртвата по покритото със синини бедро.

Монголецът изръмжа гърлено. Джери се озърна към него с леко раздразнение.

— Не, не и ти. Отиват на място, което не искам да видиш. Не се безпокой, ще запишат всичко на диск.

— Непременно — обеща Дийк. — Щом се върнем, веднага ще ти го покажем.

— Добре, стига толкова — грубо ги прекъсна жената и мина пред мен. — Дай да се разберем, Райкър. Ти имаш неврохимия, аз също имам. А носителят ми е много як. „Локхийд-Митома“, специален модел за пилоти-изпитатели. Нищо не можеш да му направиш. И само да ме погледнеш накриво, с удоволствие ще ти изпека червата. Там, където те водим, няма значение в какво състояние си. Разбра ли, Райкър?

— Името ми не е Райкър — сопнах се аз.

— Да, бе.

Минахме през вратата от матово стъкло, прекосихме миниатюрна стая с тоалетна масичка и душ, и излязохме в нов коридор, успореден на първия. Тук осветлението бе прозаично, нямаше музика и от коридора се отделяха съблекални, частично закрити със завеси, в които млади мъже и жени дремеха, пушеха или просто зяпаха в пустотата като празни синтетични тела. Никой от тях не показа признаци, че е забелязал малката ни процесия. Майло мина отпред с трупа. Дийк зае позиция зад гърба ми, а синтетичната жена остана последна, държейки бластера небрежно отпуснат край бедрото си. За последен път зърнах Джери да стои в коридора зад нас с ръце на кръста като същински стопанин. После Дийк ме халоса отстрани по главата и аз пак се загледах напред. Провисналите, обезобразени нозе на Луиз ме изведоха в сумрачен закрит паркинг, където чакаше чисто черна, лъскава въздушна кола.