Суперкомандос

Ръцете започнаха да ме болят. Отпуснах се отново на пода и пристъпих към вратата. Естествено, беше заключена.

Призивът замлъкна.

Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.

Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.

Това си имаше и неудобства.

Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.

Нямах неврохимия. Вече бях проверил.

Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.

Нищо.

Върху младата плът нямаше дори мазоли.

Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.

Онзи с лепенките отби крехките ми ръце и ме зашлеви през лицето. Ударът ме събори на пода. Останах да лежа с изтръпнало лице, усещайки в устата си вкус на кръв. Единият сграбчи ръката ми и с едно дръпване ме изправи. Смътно видях лицето на другия, който ме беше ударил. Опитах да се съсредоточа върху него.

— И тъй, започваме — каза той.

Замахнах към очите му с ноктите на свободната си ръка. Емисарското обучение ми даде бързина да достигна целта, но нямах добър контрол и не улучих. На бузата му изникнаха две кървави бразди. Мъжът трепна и отскочи назад.

— Скапана пичка — изръмжа той, като вдигна ръка към одраното и огледа кръвта по пръстите си.

— Я стига — избъбрих аз с незасегнатия ъгъл на устните си. — И това ли трябва да включим в сценария? Само защото нося такова тяло…

Млъкнах на средата на изречението. Онзи се усмихна доволно.

— Значи не си Айрин Елиът. Напредваме.

Този път той ме удари точно под гръдния кош. Въздухът изхвръкна от парализираните ми дробове. Прегънах се върху ръката му като мокра дреха и рухнах на пода, опитвайки да си поема дъх. От гърлото ми излиташе само глух скърцащ звук. Докато се гърчех на дюшемето, нейде високо горе онзи взе лепенките от другия мъж и размота около една педя. Лентата се отлепваше с гнусно пращене като одрана кожа. Той я откъсна със зъби, клекна до мен и залепи дясната ми китка на пода, изпъната над главата. Аз се мятах като от токов удар и му трябваше известно време, за да повтори процеса и с другата ми ръка. Усетих желание да крещя, което не бе мое. Потиснах го. Нямаше смисъл. Трябваше да си пестя силите.