Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Все едно имах диплома по древногръцка или римска поезия - интересно, приятно, но какво, по дяволите, можеш да работиш с такава специалност? Аз възнамерявах да постъпя в гимназия или да преподавам в колеж. Но се появи Бърт и ми показа как да превърна вродените си способности в професия. Поне мога да кажа, че използвам дипломата си всеки божи ден.
Никога не съм се чудила как съм започнала с това, което правя. Няма нищо потайно. Предава се по наследство.
Спрях насред гробището и си поех дълбоко дъх. Струйка пот се стече по лицето ми. Избърсах я с опакото на дланта си. Потях се като прасе, но ми беше студено. Страхувах се - но не от чудовището, а от това, което се канех да направя.
Ако силата е мускул, щях да го помръдна. Ако е мисъл, бих я помислила. Ако е магическа дума, щях да я кажа. Но не действа така. По-скоро сякаш кожата ми изстива дори под дрехите. Усещам всичките си нервни окончания сякаш са оголени. И дори в тази гореща, потна августовска нощ, кожата ми бе студена на допир. Почти сякаш от самата мен се излъчваше слаб, студен вятър. Но не е вятър и никой друг не го усеща. Не лъхва през стаята като в някой холивудски филм на ужасите. Не е толкова показно. Тихо е. Лично. Мое си е.
Студените пръсти на „вятъра“ претърсиха наоколо. За разглеждане на гробовете разполагах с три-четириметров кръг. Щом се раздвижех, кръгът щеше да се движи заедно с мен и да търси.
Какво е усещането да ровиш за мъртви тела през плътно пресованата пръст? Не е човешко. Най-близкото сравнение, за което се сещам е: като илюзорни пръсти, ровещи в почвата и търсещи мъртъвците. Но, разбира се, самото усещане няма много общо с това описание. Приблизително вярно е, но не е попадение в десетката.
Най-близкият до мен ковчег е бил наводняван преди години. Парчета начупено дърво, късчета кости, нищо цяло. Кости и стари дъски, пръст, чисто и мъртво. Горещото петно блесна почти като изгарящо усещане. Не можах да прочета ковчега му. Горещото петно да си държи тайните. Не си струваше да ровя. Самата му сила бе един вид жизнена, затворена в капана на мъртвия гроб, докато избледнее. Само тази мисъл стига, за да ти развали настроението.
Бавно тръгнах напред. Кръгът се движеше заедно с мен. Докосвах кости, цели ковчези, парчета дрехи в по-пресните гробове. Това беше старо гробище. Тук не се валяха гниещи трупове. Смъртта бе напреднала до чистата и приятна степен.
Нещо ме сграбчи за глезена. Подскочих и тръгнах напред, без да свеждам поглед. Никога не гледай надолу. Това е закон. С периферното си зрение мернах само за миг нещо бледо и мъгливо, с ококорени пищящи очи.
Призрак - истински призрак. Бях минала над гроба му и той ми показваше, че не му е харесало. Призрак ме бе сграбчил за крака! Голяма работа. Ако не им обръщаш внимание, прозрачните им ръце се разсейват. Ако ги погледнеш, им придаваш плътност и може да загазиш здраво.
Важен съвет за безопасност при общуване с духовния свят: ако не му обръщаш внимание, ще има по-малко сила. Това правило не важи при демоните и другите божествени твари. Друго изключение са вампирите, зомбитата, гулите, ликантропите, вещиците. О, по дяволите, номерът с пренебрегването върши работа само срещу призраци. Но наистина действа!
Фантомни ръце дърпаха крачола на панталона ми. Усещах скелето-подобните пръсти да се придърпват нагоре, сякаш щяха да ме използват, за да измъкнат призрака от гроба. По дяволите! Сърцето ми подскачаше между зъбите. Просто продължавай нататък. Не му обръщай внимание. Ще се махне. Дяволите да го отнесат в ада дано!
Пръстите се изплъзнаха колебливо. Някои видове призраци явно таят омраза към живите. Един вид ревност. Не могат да те наранят, но са способни да те стреснат здравата и да ти се смеят, докато ти причиняват тази гадост.
Открих празен гроб. Парчета дърво, гниещо в земята, но ни следа от кости. Никакво тяло. Празен. Пръстта над него бе обрасла гъсто с трева и плевели. Почвата бе здраво отъпкана и спечена от засухата. Растенията обаче бяха разместени. Показваха се оголени корени, досущ като че ли някой се бе опитвал да изкорени тревата. Или нещо бе преминало отдолу и бе оставило следа.
Коленичих сред съхнещата трева. Положих длани на твърдата, червеникава пръст, но всъщност усещах какво се случва вътре в гроба, сякаш опипвах зъбите си с език. Човек не го вижда, но може да го долови.