16:50 от Падингтън
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Денка Момкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «16:50 от Падингтън». Краткое содержание книги:
— Но ако е така… — започна Люси и изведнъж млъкна.
— Да, госпожица Айлсбароу?
— Знам, мила — намеси се госпожица Марпъл. — Убийство погрешка, нали това имаш предвид?
— Да, убийството на Мартин не би помогнало нито на Харолд, нито пък на някого от останалите. Не и докато…
— Докато не умре Лутър Кракънторп. Точно така. Мина ми през ума. А господин Кракънторп-старши, както разбрах от доктора, е много по-здрав, отколкото всеки страничен човек би могъл да си представи.
— Още дълго ще живее — добави Люси. После се намръщи.
— Да? — подкани я Крадък.
— По Коледа нещо се разболял. Каза, че докторът вдигнал голям шум. „Ако се съди по суетнята, всеки би си помислил, че съм бил отровен“ — точно така се изрази той.
Тя погледна въпросително Крадък.
— Да, именно за това бих искал да попитам доктор Куимпър.
— Е, аз трябва да тръгвам — добави Люси. — Божичко, стана късно!
Госпожица Марпъл оправи плетката си и взе „Таймс“ с решена наполовина кръстословица.
— Иска ми се да имам речник тук — промърмори тя. — „Тонтина“ и „токай“ — винаги бъркам тези две думи. Мисля, че едната означава някакво унгарско вино.
— Това е „токай“ — поясни Люси от вратата. — Едната дума обаче е с пет букви, а другата — със седем. Какво е обяснението?
— О, не е в кръстословицата — разсеяно отвърна госпожица Марпъл, — а просто се чудех…
Инспектор Крадък я погледна изпитателно. После каза довиждане и излезе.
Глава седемнайсета
Наложи се Крадък да почака малко, докато доктор Куимпър приключи с вечерния си прием. Когато дойде при него, изглеждаше уморен и потиснат.
Предложи на Крадък питие и след като той прие, приготви едно и за себе си.
— Горките — каза лекарят и се отпусна в протрития шезлонг. — Толкова изплашени и толкова глупави, без капка разум. Имах неприятен случай тази вечер. Една жена, която е трябвало да дойде при мен преди година. Ако тогава беше дошла, можеше да бъде оперирана успешно. Сега е твърде късно. Бесен съм. Истината е, че хората представляват странна смесица от героизъм и страх. Тя понася ужасни болки, и то без да каже нито дума, само защото е била прекалено уплашена да не би когато дойде, да разбере, че това, от което се опасява, може да се окаже вярно. На другия край на везната са хората, които идват и ми губят времето, защото имали опасна подутина на малкия пръст, причиняваща им силни болки, и си мислели, че може да е рак, а се оказва най-обикновено измръзване. Е, не ми обръщайте внимание. Поразтоварих се малко. За какво искахте да ме видите?
— Най-напред трябва да ви благодаря, че сте посъветвали госпожица Кракънторп да дойде при мен с писмото, за което се предполага, че е от вдовицата на брат й.
— О, това ли било! И излезе ли нещо? Не съм я посъветвал аз. Тя искаше да дойде. Беше разтревожена. Скъпите й малки братчета, разбира се, се опитваха да я спрат.
— Но защо?
Докторът вдигна рамене.
— Предполагам, че са се страхували дамата да не се окаже истинска.
— А вие смятате ли, че писмото е автентично?
— Нямам представа. Всъщност не съм го виждал. Бих казал, че става дума за някого, който е знаел фактите и просто се е опитал да установи връзка. Надявал се е да накара Ема да се разчувства. Тук обаче напълно е сгрешил. Ема не е глупава. Тя не би допуснала до себе си една непозната снаха, без най-напред да й постави няколко въпроса по същество.
После добави с известно любопитство:
— Защо се интересувате от моето мнение, след като аз нямам нищо общо с тях?
— Всъщност дойдох да ви питам за нещо съвсем различно, но не знам точно как да го формулирам.
Доктор Куимпър изглеждаше заинтригуван.
— Научих, че не много отдавна, май е било по Коледа, господин Кракънторп се е разболял доста сериозно.
Той забеляза внезапната промяна по лицето на лекаря. То придоби студен израз.
— Да.
— Разбрах, че е било някакво стомашно разстройство.
— Да.
— Трудно е… Господин Кракънторп се хвалеше със здравето си, заявявайки, че смята да надживее повечето членове от семейството. За вас каза… ще ме извините, докторе…
— О, все ми е едно. Не се засягам от това, което пациентите ми говорят за мен.