Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Тя замълча изведнъж, като че ли търсеше думи, но не каза нищо.
— Имате право — подхвана Клайн скромно. — Толкова внимателно сте наблюдавали, че би трябвало да се удивлявам. Вие сте ме прочели като писмо. Но в действителност е само естествено и правилно, че сте вникнали във всичко.
— Защо естествено?
— Защото и вие по малко по-различен начин изразихте чрез танца съвсем същото. Когато танцувате, Терезина, а и иначе в някои моменти, вие сте като едно дърво, една планина или животно, или звезда, съществувате единствено за себе си съвсем сама, не искате да бъдете нищо друго освен това, което сте, без значение дали добра или лоша. Нима не е същото, което откривате и у мен?
Тя го наблюдаваше изпитателно, без да му отговори.
— Вие сте чуден човек — каза жената колебливо. — И какво е това: действително ли сте такъв, какъвто ми се струвахте тогава? Наистина ли ви е толкова безразлично всичко, каквото става с вас?
— Да, обаче не винаги. Често изпитвам и страх. Но тогава равнодушието се връща и страхът бива прогонен и всичко е безразлично. Тогава човек не е силен или нещо повече, безразличен не е истинското определение — всичко е приятно и всичко добре дошло, да става каквото ще.
— В един момент дори смятах за възможно вие да сте престъпник.
— И това е възможно. То е дори вероятно. Виждате ли, „престъпник“, наричате човека с тази дума и мислите, че някой върши нещо, каквото другите са му забранили. Но той самият, престъпникът, отприщва единствено това, което е у него. Виждате ли, ето сходството между нас двамата. И двамата от време на време, в редки мигове, откриваме онова, което е у нас. Няма нищо по-рядко, повечето хора изобщо не го познават. И аз не го познавах, казвах, мислех, вършех, живеех само чуждото, само заученото, само доброто и правилното, докато един ден се сложи край на това. Не можех повече, трябваше да се махна, доброто вече не беше добро, правилното вече не беше правилно, животът вече беше непоносим. Но все пак бих искал още да го търпя, дори го обичам, макар той да носи и много мъки.
— Бихте ли ми казали как се наричате и кой сте?
— Аз съм този, когото виждате пред себе си, и нищо повече. Нямам име, нямам титла и никаква професия. Трябваше да се откажа от всичко. С мен нещата стоят така, че след дълъг почтен и прилежен живот един ден паднах от гнездото, беше неотдавна, сега трябва или да загина, или да се науча да летя. Светът повече не ме интересува, сега съм съвсем сам.
Някак смутено тя попита:
— Да не сте били в някакво заведение?
— Да не съм бил умопомрачен, смятате вие? Не. Макар че би било възможно. — Той се смути, мислите го нападнаха отвътре. Със засилващо се неспокойствие продължи: — Когато се говори за това, и най-простото изведнъж се усложнява и става необяснимо. Нека изобщо не го засягаме в разговор! Човек го прави, отваря дума за нещо, когато не иска да го проумее! Как го схващате? Действително искам да разбера. Повярвайте ми! Много ме интересува. — Оживен, той се усмихна. — Да, да, иска ви се да беседвате. Вие сте преживели нещо и сега искате да го обсъдите. Ах, разискването не помага. Говоренето е сигурен път към това нищо да не бъде разбрано правилно. Всичко да се превърне в плоско и пусто. Вие не искате да разберете и себе си! Просто желаете да имате спокойствие след предизвестието, което сте доловили. Вие искате да приключите и с мен, и с предупреждението, като намерите етикет, под който да ме подредите. Опитвате се с „престъпник“, с „душевноболен“, искате да узнаете моето съсловие и име. Но всички отвеждат далеч от вникването, всичко това е главозамайване, мила госпожице, лош заместител на разбирането, нещо повече, бягство от желанието да разбереш, от потребността да разбереш.
Той замълча, измъчен докосна с ръка очите си, после явно му хрумна нещо приветливо, отново се усмихна:
— Ах, видите ли, когато вчера за един момент вие и аз изпитвахме едно и също, тогава не казахме нищо и не попитахме нищо, и не мислехме нищо — изведнъж си подадохме ръце и беше добре. Сега обаче, сега говорим и мислим, и обясняваме, и всичко, което беше толкова просто, е станало странно и неразбираемо. Все пак би било съвсем лесно да ме разберете също толкова добре, колкото и аз вас.