Нещо лично

Калъфът спря на трийсетина сантиметра от лицата ни.

Палецът покриваше снимката.

— Снимката не се вижда от пръста ви — отбелязах аз.

— Извинявам се — рече мъжът.

Палецът се отмести.

На снимката беше той.

Над главата му пишеше лондонска ПОЛИЦИЯ. С достатъчно големи букви.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Какви? — попитах.

— Качете се в колата.

— А вие къде ще седнете?

Полицаят забави отговора си само секунда.

— Моля, качете се отзад.

— Мразя да съм на тъмно — казах.

— Откъм кабината има решетка и е достатъчно светло.

— Добре.

Това го изненада малко. Отново пропусна един такт. После кимна и направи крачка напред. Партньорът му също. Ние пък отстъпихме крачка назад, слязохме от тротоара и любезно зачакахме.

Мъжът, който беше заобиколил предницата, застана пред дясната странична врата. Натисна дръжката и дръпна. Упражнението беше повторено и с лявата врата. Двете врати зейнаха под ъгъл от деветдесет градуса и останаха така. Товарният отсек беше абсолютно празен, абсолютно безличен и чист като външните части. Боядисан в черно метал, пастиран и излъскан до блясък. Страничните панели бяха подсилени с допълнителни железни греди, а подът беше оребрен. Обещаната решетка се издигаше от пода до тавана.

От вътрешната страна на вратите нямаше дръжки.

Мъжът обърна гръб на лявата врата и се оказа лице в лице с мен. Аз прехвърлих тежестта си на единия крак, извъртях се и забих лакът в основата на носа му. Смазващ удар, като с бухалка. Коленете му се подгънаха, главата му отскочи назад и издрънча при сблъсъка си с вратата. Не видях какво се случи с него след това, тъй като вече се завъртах в обратната посока. Отместих Кейси Найс от пътя си и същият ми лакът се стрелна към другия мъж. Беше едър и здрав, но не го биваше в ръкопашния бой. Може би се беше отпуснал, разчитайки само на външен вид и репутация. Сигурно не беше влизал в схватка от години. За да се справи с връхлитащия ми лакът, трябваше да се, наведе към мен и да поеме удара с месестата горна част на ръката си. Това винаги е болезнено, а понякога и сковаващо, но е единственият начин да останеш на крака. Но моят човек направи обратното. Абсолютно погрешен избор. Изпъна гръб и отстъпи крачка назад с високо вдигната брадичка, надявайки се да избегне удара. Това нямаше как да стане. Лакътят го улучи право в гърлото, абсолютно хоризонтално. Като железен прът, летящ с петдесет километра в час. Скоростта има значение. А човешкото гърло е пълно с всякакъв вид уязвими хрущяли и костици. Усетих как лакътят ми смаза много от тях. В следващия миг се завъртях към другия, но той нямаше въпроси към мен. Седеше на земята, подпрян на отворената врата, а кръвта шуртеше от счупения му нос. Беше излязъл от строя. Забравих за него и отново насочих вниманието си към мъжа, когото бях фраснал в гърлото. Той лежеше по гръб в канавката, хванал гърлото си с две ръце. Увредената му трахея издаваше странни подсвиркващи звуци.