Внимавай в картинката

— Запознала се е с някого?

— Спомена, че бил различен от останалите — сериозен, амбициозен. Но я очаровал.

— Не ми звучи като човек от нашата черга.

— Не е и нужно. Важното е да е неин тип.

— Права си. — Ривър нямаше алтруистичната нагласа на Шарън що се отнасяше до мъжете, контактуващи с малкото му момиченце, но двамата бяха възпитали Медоу да се доверява на инстинкта си и сега бе негов ред да направи същото. Той подаде на Шарън чаша вода и шепа хапчета. — Кога мисли да се прибира вкъщи?

— Попита дали ще имаме нещо против, ако поостане още няколко седмици.

— Няколко седмици? — Любопитството на Ривър бе примесено и с известна доза тревога. — Май наистина го харесва, а?

— Радвам се за нея. Едва на двадесет и две е, а последните години не бяха от най-леките. Тази почивка ще й се отрази добре.

— Да, но… — Той гледаше измъчените опити на Шарън да се изправи в леглото и се опита да се пребори с импулса да й помогне. Тя ненавиждаше това; мразеше да се отнасят с нея като с инвалид.

— Не ти ли се иска да прекараш малко време насаме с мен? — С големи усилия Шарън сложи хапчетата едно по едно в устата си и ги глътна. Усмихна се, погали бузата му и после отново се отпусна върху възглавницата.

— Разбира се, че ми се иска. — Безпомощно я гледаше как я затваря очи и отпуска ръка върху корема си, издайнически знак, че очаква да й се доповръща. — Увери я, че си добре. — Не го искаше, но думите му прозвучаха като обвинение.

— Ще й кажа всичко, когато и ние разберем. Когато излязат и последните резултати. Обещавам. Нека й позволим няколко дена щастие.

Той капитулира пред Шарън. Винаги ставаше така. Тя имаше силна воля и ясно чувство за добро и лошо, но този път… не беше сигурен, че е взела правилното решение. Никак не беше сигурен.