Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.
– Не ми харесва – каза Джоуд. – Колко още има вътре? Не знаем нищо за тях.
– Освен че са хора – каза Нищо. – А на хората не можеш да имаш никаква вяра.
– Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. – Ярви погледна Сюмаел – завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите й чаткаха. Устните й бяха станали сивосинкави като камък, клепачите й потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. – Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.
– Значи всичко е ясно. – Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. – Стоманата е отговорът.
Ярви го зяпна учудено:
– Ще убиеш момчето?
Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:
– Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.
Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.
– Същото се отнася и за теб, кухненски чирако – прошепна Нищо.
Ярви преглътна мъчително, но не отмести поглед и не пусна ръкава му. На „Южен вятър“ Сюмаел рискува живота си, за да спаси неговия. Беше време да й се издължи. Освен това беше му дошло до гуша да живее като страхливец.
– Първо ще опитаме с приказки.
Изправи се, замисли се какво можеше да направи, за да изглежда по-малко като просяк на ръба на отчаянието, но не измисли нищо.
– Когато те убият – каза Нищо. – Тогава ще бъде ли стоманата отговорът?
– Предполагам – въздъхна дълбоко Ярви и тръгна бавно надолу по склона.
Нищо не помръдваше. С изключение на момчето – никаква следа от живот. Ярви спря на десетина крачки от него.
– Хей.
Момчето подскочи от изненада, събори въдицата, запрепъва се заднешком, но някак успя да не падне по задник, после се обърна и побягна към къщата. На Ярви не му оставаше друго, освен да чака отвън и да трепери от студ. И от страх, в този ред на мисли. Човек не можеше да очаква кой знае колко добрина от хората, оцеляващи в този суров край.
Изскочиха от къщата като рояк разгневени пчели от съборен кошер. Преброи шестима, всичките увити в кожи и всичките с копие в ръка. Три от тях бяха просто дървени колове с каменни върхове на края, но при все това собствениците им ги държаха решително насочени напред и с вещина. Без да продумат и дума, те се втурнаха към Ярви, разпръснаха се в полукръг и насочиха копията си към него.
Не му оставаше друго, освен да вдигне празни, увити в парцаливи вълнени парчета ръце, да отправи мислено молитва към баща Мир и да изграчи дрезгаво:
– Нуждая се от помощта ви.
Една от фигурите в средата заби дръжката на копието си в снега и излезе бавно напред. Избута назад качулката си и отдолу се показаха чорлава прошарена руса коса и загрубяло от живот и работа на открито лице, покрито с дълбоки бръчки. За момент тя просто стоя и изучава Ярви с поглед. После пристъпи към него и преди той да успее да направи каквото и да било, разпери ръце и го стисна в здрава прегръдка.
– Казвам се Шидвала – заговори тя на езика. – Сам ли си?
– Не – прошепна Ярви и стисна очи, за да прогони избилите от облекчение сълзи. – Другарите ми по гребло са с мен.
Отвътре къщата беше тясна и схлупена и вонеше на пот и пушек, с две думи – същински дворец. В една почерняла тенджера къкреше яхния от шилешко и корени. Ярви едва дочака да получи своя дял в дървена, излъскана от години употреба купичка и моментално започна да гребе с пръсти и да лапа лакомо. Беше най-вкусното нещо, което някога беше ял. Пейките следваха извивката на облите стени и той и приятелите му седяха от едната страна на пращящия огън, а домакините им – Шидвала, четирима мъже, които взе за синовете й, и момчето с въдицата – седяха от другата и зяпаха Джоуд и Сюмаел, все едно бяха излезли от легендите елфи.
В Торлби тези хора биха минали за бедняци. В този момент стаята им изглеждаше пълна с несметни богатства. От куки на стената висяха инструменти за копане от дърво и кокал, хитроумни приспособления и капани за лов и риболов, способни да измъкнат всяка жива твар от сняг и лед. Навсякъде бяха струпани вълчи, кози, мечи и тюленови кожи. Един от домакините – мъж с гъста кафява брада – остърга тенджерата и напълни отново купичката на Джоуд. Едрият южняк закима признателно и притворил блажено очи, започна да тъпче храната в устата си.