Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Той я пусна и тя се сви на кълбо в снега. Задърпа нашийника се, задави се в кашлица, изплю още вода и започна да трепери като лист.
Рълф се беше облещил така, сякаш виждаше чудо.
– Ти си магьосник! – каза той.
– Или пастор – промърмори под нос Анкран.
Ярви не смяташе да ги оставя да дълбаят с пръст в раната:
– Трябва да я стоплим.
Мъчиха се с всички сили да запалят огън с малък кремък и откъснати от стволовете на боровете парчета мъх, но те бяха мокри и искрите угасваха на мига. Опитваха отново и отново, един по един, докато Сюмаел гледаше втренчено с трескави очи и не спираше да трепери. В един момент се тресеше така, че дрехите й шляпаха.
Джоуд, който някога беше палил пещта всяка сутрин, не можа да направи нищо. Рълф, който във вятър и проливен дъжд беше палил села и ферми по бреговете на Разбито море, също не успя. Дори Ярви направи напразен опит – сакатата му ръка се суети с кремъка, докато пръстите му не прокървиха – под съпровода на Анкран, който мълвеше под нос молитви към Той-който-разпалва-пламъците.
Очевидно боговете бяха приключили за днес с творението на чудеса.
– Можем ли да изкопаем подслон? – попита Джоуд, докато се надигаше на крака. – Също като в бурята?
– Няма достатъчно сняг – отвърна Ярви.
– Заслон от клони тогава?
– Прекалено много сняг.
– Не трябва да спираме. – Сюмаел се изправи рязко и огромното палто на Рълф се свлече от раменете й. – Прекалено горещо е. – Тя размота парчетата платно от ръцете си и те се провесиха надолу от ръкавите, разтвори ризата на гърдите си и задърпа нашийника. – Този шал стяга. – Направи няколко несигурни крачки и се просна по очи на земята. – Не трябва да спираме – смотолеви отново, заровила лице в снега.
Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.
– Татко няма да чака вечно – прошепна тя и от посинелите й устни излезе облаче пара.
– Студът е влязъл в главата й.
Ярви постави длан върху влажната й кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Последната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?
Какво щеше да прави той без нея?
– Направи нещо! – изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.
Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.
„Винаги има начин.“
Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръста червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.
– Вълна – промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. – Оттук са минали овце.
Рълф го грабна от ръката му:
– Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?
– На юг – каза Ярви.
– Откъде знаеш?
– Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.
– Овцете означават топлина – каза Рълф.
– Овцете означават храна – добави Джоуд.
Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.
– Аз ще остана с нея – каза Анкран. – Вие доведете помощ, ако можете.
– Не – каза Джоуд. – Тръгваме заедно. Другари по гребло.
– Кой ще я носи?
Джоуд сви рамене:
– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
И той подпъхна ръце под тялото й. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.
– Живял съм достатъчно дълго – промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, – но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.
– Нито пък аз – каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.
Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?
Кой би могъл?
Добрина
Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.