Къде отиде тя

— Да, правилно си отгатнал.

Днес той бе в обичайното си състояние, безгрижен и същевременно отегчен, със същата обезоръжаваща усмивка на лицето, която служеше сякаш за да прикрива онова, което действително го вълнува.

— Както и да е, искам да знаеш, че нищо не е имало между нас — изрече той. — Тя просто е симпатично хлапе.

Месец след заминаването на Рита все още нямах известие от нея. Накрая получих пощенска картичка от Париж. Представляваше репродукция на една от прочутите скици с пастели на Дега — балерина на фон от бледозелено, съвсем неземно зелено. В текста на гърба нямаше поздравления, а само една нищо не значеща фраза: „Само за да знаеш, че съм добре“, подписана с инициалите й. Под този ред Джон бе добавил две изречения: „Съжалявам, че те нямаше, когато заминахме. Надявам се при теб всичко да е наред.“

Трогна ме простотата на нейната бележка. Представях си Рита напълно променена, недостъпна за мен, но запазила своята същност, същност, която така добре познавах благодарение на всичко, което ни свързваше, и на откровенията между нас, които дълбоко ценях. Колкото повече си мислех за нейния престой в Европа, колкото повече си представях туристическите забележителности, които вероятно е посетила, толкова повече у мен се засилваше усещането за близост, а не за дистанция, както подсказваше елементарната логика. Та нали тя се намираше на континента, където и двамата сме се родили, макар че никога не сме били там заедно. Ако можех да променя нещо, на първо място бих се постарал един ден да се завърна там с нея, сред планините, сред ветровитите улички на нашето село, споменът за които вероятно е кодиран в ДНК-то на нейните клетки. Щяхме да крачим, хванати за ръце, за да й показвам тази къща или онази улица, да й откривам неясната история за нейния произход, която тя може би ще изслуша с напрегнато внимание.

В нейната пощенска картичка обаче имаше нещо, което създаваше усещане за недоизясненост и то се дължеше на двете фрази, написани от ръката на Джон. Самото им присъствие, дори беглото впечатление от този стегнат, внимателно изписан текст подсказваше, че тук нещо не е наред. Отново ми мина през ума, че почти нищо не зная за този мъж; и все пак най-странното бе, че нито за миг не се съмнявах, че Рита е в безопасност благодарение на него. Отново се замислих за деня, в който успях да го проследя до прага на дома му, как го бях видял да се спира пред пасажа с магазините, спомних си и онази странна, необяснима енергия, която в онзи миг като че ли премина от него към мен и чийто произход и досега не можех да си обясня.

Една вечер не издържах и подкарах колата си право към апартамента на Джон. Стори ми се, че забелязах някаква светлина в стаята му откъм улицата, затова веднага се отдръпнах в страничната пресечка, за да не бъда забелязан през прозореца и за да мога да огледам всичко по-внимателно. Да, това бе мястото: отлично си спомнях магазина на долния етаж, както и бледожълтата фасада на къщата. Може би за заблуда на крадците, че вътре има някой, Джон бе оставил в апартамента да се включва автомат за осветлението. Не след дълго обаче зърнах някакъв силует да прекосява осветеното пространство първо в едната посока, а после в другата. Моментално настръхнах от зародилото се в мен подозрение, сякаш в някакъв недостъпен за съзнанието ми участък от мозъка иззвъня тревожно звънче. Но скоро осъзнах, че бе възможно да има някакво съвсем просто, разумно обяснение на случилото се, като например, че той своевременно е дал апартамента си под наем или го е отстъпил на свой приятел за временно ползване. Можеше да е помолил някой близък да го наглежда. Първата ми мисъл бе, че всичко това е напълно възможно, искам да кажа, някой да влезе вътре и да се разхожда из стаите. Обяснението ми за ставащото в апартамента на Джон си пасна на мястото подобно на акробат, който се приземява точно след някое салтомортале. Вече ми се струваше, че по-добре започвам да разбирам, що за човек е. И все пак за миг ми се стори, че неясният силует отсреща продължава да плува в съзнанието ми като някакъв смътен блян. Останах вторачен в прозореца още няколко минути, надявайки се, да получа по-надеждно свидетелство за ставащото зад него, да проумея какво се опитва да ми каже този загадъчно светещ прозорец. Накрая светлината угасна и върху стъклото остана единствено отражението от неоновата реклама на магазина отсреща, която осветяваше и другите, досега тънещи в мрак съседни прозорци.