Къде отиде тя

— Както и да е — въздъхна Елена, но без да ме удостои с поглед. — Съмнявам се дали ще й помогне много, след като си остава толкова зависима от теб. Защото поне за едно нещо й е доста трудно да бъде докрай честна пред теб.

— За какво трябва да бъде честна пред мен?

— Ами например за това, че доста е закъсала с изпитите. И за това, че от доста време е зарязала половината от дисциплините, на които се беше записала. Голям късмет ще извади, ако успее да вземе изпитите за втория семестър.

Сърцето ми замря. Прониза ме усещането, че се бяха сбъднали най-лошите ми опасения. Те бяха толкова неприятни, че досега дори не смеех да си ги призная, макар че се бях натъквал на няколко доказателства, които до едно загърбвах.

— Не знаех за това — смотолевих аз.

— Е, никак не ми е приятно, че именно аз се оказах тази, която ти го съобщава.

— Но тя винаги досега учеше усърдно. Или поне на мен така ми изглеждаше.

— Точно така. Както и в онези вечери, за които всички си мислехме, че тя не излиза от библиотеката.

— А къде е ходила?

— Ти ми кажи. Някъде навън. Някъде наоколо.

— Може би е прекарвала времето си при Джон — предположих аз.

— Съмнявам се. Помня как веднъж я попитах къде живее, но тя не знаеше.

Трудно ми бе да си представя Рита като личност, често отсъстваща от местата, в които би трябвало да се намира, забулена в някаква мрачина. И никак не ми бе приятно да мисля за всички онези въпроси, които никога не й бях задавал. И за това колко малко всъщност знаех за нейния живот. Може би изобщо нищо не знаех. Замислих се как я бях проследил до пазара, колко по-различна изглеждаше Рита там, как нейната самотна фигура наподобяваше на някакво твърдо, макар и нерадостно ядро на нейната личност, докато всичко останало в нея бе трудно забележимо.

— Кога започна всичко? — попитах Елена. — Проблемите с учението и така нататък.

— Не мога да кажа, че положението е чак толкова зле. Но определено всичко тръгна зле, откакто баща ни умря. Оттогава тя започна да става все по-странна.

— Тя пък ми каза, че той ти изглеждал донякъде перверзен.

— Какво?

— Каза още, че си го споделила с някоя от твоите приятелки. И за това, че той ви осиновил само защото сте били момичета. За начина, по който понякога имал навика да ви гледа.

— Тя ти каза, че аз съм казала това?

— А не си ли?

— Не. Разбира се, че не съм.

Сега в интонацията й се долавяше доста осезаемо напрежение, само че не можах да определя дали бе гняв или стремеж към самооправдание.

— И защо й е било необходимо да лъже за всичко това? — продължавах да недоумявам аз.

— Нямам представа.

— Значи ти настояваш, че тя си е измислила всичко?

— Не зная. Може би е резултат от обучението й по творческо слушане. Пък и не се случва за пръв път.