Къде отиде тя

— А сестра ви? — заинтересува се тя. — Още ли се виждате с нея?

— Да. Сега тя живее тук, в града. Дори следва тук, в същия университет.

— А вие погаждате ли се с нея?

— Да.

Отново потънах в ежедневието, изпълнено с гледане на телевизия и със спане. Сякаш бях откраднал частица от времето, извън обичайния му ход, което беше еднакво откъснато и от миналото, и от бъдещето. Дори ми се струваше, че сегашното ми състояние ме приближава до някаква критична точка на разпадане, след която внезапно ще престанат да бъдат валидни житейската логика и причинно-следствените връзки, критична точка, след която животът ми ще бъде лишен от смисъл и перспектива. Може би точно така хората решаваха да посегнат на живота си, защото не могат да се избавят от празнотата, в която чезнат, защото са достигнали до такъв момент, при който съществуването им вече не е логически оправдано.

Понякога все пак излизах от апартамента си. При един от тези случаи се отбих в кафенето на Колидж стрийт, където Елена работеше като сервитьорка. По време на почивката й седнах до нея в едно от задните сепарета, докато тя си пиеше кафето и пушеше цигара след цигара. Отново се беше разхубавила, косата й беше пораснала, беше подменила дрехите си, особено полите си. Като че ли бе решила да скъса с досегашната си небрежност. Беше започнала да работи, при това доста мотивирано, вършеше енергично и умело всичко, което трябваше, сякаш наистина бе майстор в тази професия. Избликналата досега спотаявана енергия я караше да изглежда като човек, който разчита единствено на себе си да се справи в свят като този, в който всички ние бяхме принудени да живеем, да има работа и професия, да умее сама да се издържа. Когато я гледах, изпитах искрено облекчение, че поне една малка част от света все още функционира, че поне една малка част от света е здрава и подредена.

Най-после Рита й се беше обадила от Лондон, приблизително една седмица след заминаването си.

— Как е тя? — попитах я аз.

— Не зная. Предполагам, добре. Всъщност не обсъждахме подробности.

Беше разговаряла и с госпожа Амхърст, която се бе завърнала в Мърси, за да довърши приготовленията си за преместването си в Англия. Очевидно Рита й бе телефонирала и й бе разказала някаква версия за своето пътуване из Европа с група туристи.

— Каза ли ти истината? — попитах аз.

— Коя истина по-точно?

— Че трябвало да се разведри, да се поразходи. И че например, е спечелила някакви пари.

— Това не е от нещата, за които майка ми ще попита. Тя не иска да знае нищо повече от това, което е длъжна да знае.

— Може мислиш така, защото не й казваш всичко.

— Какво да й кажа? Че Рита излиза с шестдесетгодишен мъж? Или че съм лесбийка?

Към нас едновременно се извърнаха няколко глави, обаче Елена въобще не им обърна внимание.