Пазителят [bg]

IX

Вратата изглеждаше тежка и здрава, подчинена на всички закони на материята — затова очаквах да видя зад нея нещо лесноразбираемо. Може би храмов интериор със скулптури и фрески. Или поне голяма ротонда като в Михайловския замък — тя щеше да се настани чудесно в тази каменна черепна кутия. Но това, което видях, ме порази с пълната си невъзможност.

Стената, през която минах, продължаваше нагоре, надолу и настрани докъдето стигаше поглед и се губеше в мъгла, като че ли аз бях малка нощна буболечка, пропълзяла през дупчица в изправен хартиен лист.

От вратата нагоре и към празнотата се издигаше широко каменно стълбище с огромни стъпала. То нямаше нито парапети, нито перила. Далеч горе — там, където то водеше — като фреска на невидимия таван пламтеше Павловският кръст. Усмихващото се слънце в центъра му бе основният източник на фосфоресциращата оранжева светлина.

Разпознах рисунката, която се беше преместила от ръката на Николо III на моята ръка, и погледнах обратната страна на дланта си. Видях, че изчезналата татуировка отново се е появила — светеше с приятен жълтеникав огън.

Нещо едва забележимо проблесна под краката ми. Наведох се и забелязах на едно от стъпалата тъмни сребърни букви. Беше старинен надпис, нареден с един от онези трогателни архаично-футуристични шрифтове, които всяко столетие сътворява в опит да отгатне бъдещето:

Докоснах с пръст една от буквите. Разнесе се тих звън и усетих най-сладостното разтърсване на реалността сякаш наоколо (и вътре в мен) се изля чуден дъжд от розови листенца.

Нещо прекрасно и неизразимо ме докосна, направи ми компания за миг-два и изчезна… Дори не можах да разбера — дали акордът на невидимия клавесин така подейства на душата ми, или пък от това трептене на пространството самият негов звук се обагри в най-нежни нюанси. Докоснах сребърните букви още веднъж, но нищо повече не се случи.

Не без вълнение тръгнах нагоре — по-точно започнах да се катеря — по големите стъпала.

Нямах съмнение, че подобно пространство може да създаде само силата на Флуида. Но ако целта на този архитектурен елефантиазис52 е била да накърни човешкото достойнство, то опитът не е бил особено успешен. Изкачването по стълбището беше прекалено изморително упражнение — на посетителя просто не му стигаше енергия, за да почувства своята нищожност.

Стълбището завършваше с малка каменна площадка, над която висеше кръст със слънце. Не беше възможно да са разбере върху какво е нарисуван: тъмнината над него изглеждаше като беззвездно нощно небе. Нищо повече наоколо не можех да различа.

Когато стигнах до центъра на площадката, усетих странна нестабилност — сякаш стоях на палубата на наклонен настрани кораб. Почувствах се леко замаян. Моята татуировка сега излъчваше много ярка светлина и дори усещах на това място леко парене. Вдигнах ръка, като че ли показвайки на невидимите стражи пропуск — те най-вероятно го сметнаха за редовен.