Тихият палач [bg]

Представих си прегръдката на Бен, целувките му. Но не го казах на глас. Спомних си как Луси прелетя толкова ниско над къщата ни, че дърветата се разлюляха и прозорците затракаха. Мозъкът ми веднага започна да прехвърля сцени, които не бих искала да бъдат фотографирани и публикувани.

— Защо ще си прави този труд? — попита Марино.

— Предполагам, че е търсил нещо, с което да ме дискредитира. Не е трудно, ако подхвърлиш правилния детайл и след това пуснеш заснетото в интернет. Няма полза за никого, ако не изглеждам като човек, на когото може да се има доверие.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е по-изобретателен и от проклетото ЦРУ.

— Обаче съм озадачена от Мачадо. — Трябваше да го кажа. — Ако е толкова амбициран да се състезава с теб, защо ще ти се обажда, докато си във фитнеса?

— Знаел е, че ще пристигне пръв, ще има преднина в разследването на случая. То е като да поканиш някой на парти по-късно и след това да го игнорираш, за да се почувства като натрапник. Напоследък прави всичко, за да ме дискредитира и да изпъкне той.

— Но, изглежда, ти е пращал информация веднага щом я получи, поне в началото — отбелязах.

— Не беше той. — Марино не ми каза кой е бил, но аз май се досещах.

Комисарят беше съюзник на Марино, което бе зле за Мачадо, но ми казваше и нещо друго. Гари Евърман имаше проблем. Усещах, че използва Марино, за да си го реши. Моята седеметажна покрита с титаний сграда се показа на хоризонта. Имаше извит стъклен покрив. Почудих се кои хора от екипа ми са ме дочакали и как бих могла любезно да избегна разговорите с тях и яденето на каноли. Нямаше време.