![Котка и мишка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/3/kotka-i-mishka-bg-download.jpg)
Котка и мишка [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-679-8
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Котка и мишка [bg]». Краткое содержание книги:
По Първо Авеню, през мъглата на дъжда, се виждаха многоцветните навеси на уличните продавачи на хотдог, хамбургери и сандвичи.
Никаква следа от Сонежи.
Продължих да обикалям с трескав поглед нагоре-надолу шумната и оживена въпреки дъжда улица. Не можех да го изпусна току-така. Повече такъв златен шанс нямаше да ми се удаде. В тълпата се получи малко разреждане. Виждаше се може би половин пряка напред.
Ето го!
Сонежи крачеше заедно с малка тълпа минувачи, поела на север. Хукнах подире му. Гроза бе още с мен. Двамата с него извадихме пистолетите. Но не можех да рискувам. Имаше много майки с деца, възрастни и изобщо пациенти, постоянно влизащи и излизащи от болницата.
Сонежи хвърли поглед надясно, после наляво и накрая назад. Видя ни. Сигурен бях, че ме видя.
Бягството му бе импровизирано — просто бягаше от създалата се извънредна и опасна ситуация. Последователността на събитията от последно време показваше, че мисловният му процес е влошен. Губеше умението да мисли точно и ясно. Ето защо искаше да умре. Бе уморен да умира бавно. Губеше контрол над съзнанието си. И не можеше повече да понася това.
Напред една ремонтна бригада бе преградила половината пресечка. Дъждът плющеше по каските на работниците. Движението се мъчеше да ги заобикаля — клаксони, фарове, изнервени шофьори.
Видях как Сонежи внезапно се откъсна от тълпата. Какво, по дяволите, ще прави тоя? Хукна към Първо Авеню, тичайки с всички сили по хлъзгавата улица.
Гледах го как рязко свива вдясно. О, Боже, помогни му да падне! Но не. Изравни се със светлосин автобус, който тъкмо бе спрял, за да качи пътници.
Сонежи се подхлъзна, залитна, почти падна, но се хвана за дръжката на вратата на автобуса и следващата секунда бе вече вътре.
Само че автобусът бе осветен и вътре се виждаше всичко. Видях как Сонежи размахва трескаво ръце, крещейки нещо на пътниците. Господи, тоя се качи с бомба в градски автобус!
59.
Детектив Гроза застана запъхтян до мен. Лицето му бе изцапано със сажди, от мократа му сплъстена коса се стичаше вода. Замаха трескаво с ръце да пратят кола. Миг по-късно до нас закова една полицейска кола и двамата скочихме вътре.
— Добре ли си? — попитах го аз.
— Май да. Тук съм. Давай да го хванем тоя.
Потеглихме бясно подир автобуса, заобикаляйки колите отляво и отдясно, надули сирената докрай. Едва не се забихме в едно такси — минахме на боя разстояние.
— Сигурен ли си, че има и друга бомба?
Кимнах:
— Поне една. Помниш ли Лудия бомбаджия в Ню Йорк? Сонежи сигурно го помни. Беше много известен.
Всичко изглеждаше нереално и сюрреалистично. Дъждът се усили, барабанейки шумно по покрива на колата.
— Взел е заложници — заговори Гроза в радиото. — Намира се в автобус, пътуващ по Първо Авеню. Изглежда, има бомба. Автобусът е М-15. Не се опитвайте да го спирате на този етап. Има бомба, мамка му!
Можах да преброя вече някъде около половин дузина синьо-бели коли, включили се в преследването.
Автобусът спираше на червените светофари, но вече не качваше пътници. Хората по спирките сърдито махаха подир отминаващия М-15. Едва ли някой от тях си даваше сметка какъв късмет е извадил днес, задето автобусът не е спрял да го вземе.
— Опитай да се приближиш — казах на шофьора аз. — Искам да говоря с него. Да разбера дали изобщо ще пожелае да говори. Струва си да опитаме.
С люшкаща се по хлъзгавата улица задница полицейската кола увеличи скоростта. Настигахме го. Яркосиният автобус бавно нарастваше в предното стъкло. Отстрани голям плакат рекламираше мюзикъла „Фантомът на операта“ с едри черни букви. Вътре обаче имаше истински фантом. Гари Сонежи отново бе на сцената, която толкова много обичаше. Този път играеше в Ню Йорк.
Свалих страничното стъкло на колата. В лицето ми плисна дъжд, но виждах Сонежи вътре в автобуса. Исусе Христе, той все още импровизираше. Бе взел нечие дете и го носеше в ръка — синьо-розов вързоп. Крещеше нещо на пътниците и свободната му ръка описваше сърдити полукръгове.
Подадох се навън от колата, доколкото можах.
— Гари! — викнах. — Какво искаш? — Мъчейки се да надвикам шума от движението около мен, креснах с всички сили още веднъж: — Гари! Аз съм — Алекс Крос.