Котка и мишка [bg]

58.

Двамата с Гроза вдигнахме одеялата и чаршафите и с тяхна помощ загасихме горящите си панталони. Извадихме късмет, поне така се надявахме. Потушихме все пак пламъците. Тези по краката и обувките.

— Искал е да изгори Томас жив — казах аз на Гроза. — Той има още една бомба. Видях още една зелена бутилка.

Изтичахме на коридора по най-бързия начин — доколкото можахме, разбира се, — мъчейки се да догоним Сонежи. Двамата детективи отвън вече лежаха ранени на пода. Сонежи беше фантом.

Втурнахме се по задните стълби подир него и минахме няколко площадки надолу. Стъпките ни отекваха по цялото стълбище. Очите ми се насълзиха, но горе-долу виждах.

Гроза успя да извика и други детективи по радиостанцията си.

— Има запалителна бомба! Сонежи има бомба! Внимавайте много! — После викна към мен: — Какво иска тоя бе? Какво ще прави сега?

— Мисля, че иска да умре — задъхано отвърнах аз. — Иска и да привлече внимание към себе си, да стане известен. Да си отиде с гръм и трясък. Това е точно в негов стил. Може би точно тук, в „Белвю“.

Вниманието бе именно онова нещо, към което Сонежи винаги се бе стремял. Още от детството си е бил запленен от разкази за „престъплението на века“. Бях сигурен, че Сонежи иска да умре сега, но да го направи така, че да вдигне невъобразим шум.

Едва си поемах въздух, гърдите ми свиреха, когато най-сетне слязохме във фоайето. Гърлото ми пареше от дима, но иначе ми нямаше нищо. Съзнанието ми бе замъглено и не можех да измисля какво да правим сега.

Малко по-нататък, може би на около тридесетина метра от нас, видях някаква суматоха. Хукнах, разбутвайки нервно оглеждащите се хора. Новината за пожара горе бе стигнала дотук преди нас. Потокът на влизащите и излизащите от „Белвю“ винаги си бе постоянен — като на спирка на метрото, — но така беше и преди бомбата да избухне вътре.

Излязох на полегатата площадка пред болницата. Навън валеше като из ведро — бе притъмняло и мрачно. Огледах се на всички страни за Сонежи.

Под козирката имаше малка групичка от персонала и няколко външни посетители, които гледаха дъжда и пушеха. Изглежда, нямаха представа за извънредната ситуация, а персоналът може би дори бе свикнал с такива. Застланата с плочи алея към входа на болницата бе задръстена от минувачи, които, отворили чадърите, невъзмутимо крачеха в леещия се дъжд. От тези чадъри не можех да видя нищо.

Къде, по дяволите, бе изчезнал Сонежи? Къде би могъл да се дене? Започнах да изпитвам неприятното чувство, че пак сме го изпуснали. Не ми се мислеше за това.