Котка и мишка [bg]

Пред кафенето един човек от охраната надзираваше група чернокожи младежи. Вероятно всички бяха умствено увредени, особено пък това парадиращо ченге.

Тук нямаше никаква заплаха.

Навсякъде се виждаха тия тъпи бейзболни шапки. „Ню Йорк Йанкис“. „Сан Франциско Джайънтс“. „Сан Хосе Шаркс“. Не личеше нито един от шапконосците да е пипал топка някога през живота си. Нито пък че би могъл да му направи нещо. Или пък да го спре.

Полицейският офис в болницата бе малко по-нататък. Вътре обаче не светеше. Няма никой вкъщи. Тогава къде са тия болнични ченгета? Да не би да го чакат някъде? Защо не вижда нито едно? Дали това не е първият признак, че нещо не е наред?

До асансьора за пациенти имаше надпис: „Само с лична карта“. Сонежи я приготви. За днешния маскарад той беше доктор Майкъл Франсис Пиколо.

На стената имаше голямо табло — „Права и задължения на пациентите“. Всъщност табла, поставени зад мътни плексигласови плоскости, се взираха в него, накъдето и да се обърнеше. Бе по-зле и от нюйоркска магистрала — радиология, урология, хематология. И аз съм болен — искаше му се на Сонежи да викне срещу таблата. — И аз съм болен като всички останали тук. Умирам. На никого не му пука. И никога не му е пукало.

Качи се на централния асансьор за Четвърто отделение. Дотук никакви проблеми, никакви пречки. Няма и полиция. Асансьорът спря и той слезе, нямащ търпение да види отново Шариф Томас, да се наслади на страха и изненадата на лицето му.

Коридорът на Четвърто отделение навяваше чувство, сякаш човек се намира в подземие. Тук като че ли нищо не поглъщаше звука. Сякаш цялото отделение бе построено само от бетон.

Сонежи надникна по страничния коридор, където знаеше, че държат Шариф Томас. Стаята му бе чак в края на коридора. Изолиран заради сигурността, а? Значи това представлява могъщото и всесилно НИПУ в действие. Ега ти майтапа! Всъщност всичко е майтап, ако се замисли човек сериозно.

Сонежи сведе глава и се насочи към стаята на Шариф Томас.