Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
„Ранчо“ не бе съвсем точната дума за имението на мис Фейет Морган. Главната къща представляваше модерна испанска хасиенда, кацнала между две огромни канари с размерите на жилищни блокове. Ниската и широка постройка се издигаше върху земна тераса над тревистите поляни и китките тополи, сред които към пустинята в далечината ромолеше поток. Няколко едри кучета подгониха с лай тойотата; укротиха се едва когато мис Морган слезе от колата и им извика. Те се заумилкваха около нея и тя ги погали по врата.
— Ела да изпиеш една бира в голямата къща — каза тя. — Че това ще ти е за пръв и последен път.
Къщата бе мебелирана със скъпи антики от Югозапада, украсена с истински произведения на изкуството и подредена с вкус като на снимка от „Аркитекчъръл дайджест“. Бе снабдена с климатична инсталация и Бремън едва устоя на желанието да легне на дебелия килим и да заспи. Мис Морган го поведе през кухнята, която недвусмислено разкриваше гастрономическата изтънченост на господарката, към тясна ниша, чиито прозорци гледаха към южната канара, хамбарите и нивите отвъд. Тя отвори две студени бири, подаде му едната, посочвайки с глава пейката до масата, а сама се настани на висок и масивен господарски стол. Невероятно дългите й крака бяха обути в дочени панталони и каубойски ботуши от змийска кожа.
— Да ти отговоря на незададените въпроси — да, живея сама с кучетата. — Отпи глътка бира. — И не, не използвам работниците си като жребци за разплод.
Очите й бяха толкова светлосиви, че направо изглеждаше като сляпа. Сляпа, но не и уязвима.
Бремън кимна и вкуси бирата. Стомахът му изстена.
Като че в отговор на това мис Морган каза:
— Ще си готвиш сам. В пристройката има всякакви продукти и напълно обзаведена кухня. Ако нещо ти се свърши… от хранителните продукти, не пиенето — можеш да го включваш в списъка, когато ходиш до магазина всеки четвъртък.
Той отпи втора глътка, чувствувайки как бирата кара празния му стомах да се присвива. Като се прибави и умората, взе да му се струва, че около предметите се е появил някакъв светъл ореол. Боядисаната червена коса на мис Морган сякаш запламтя и заискри под светлината на обедното слънце, проникваща през жълтите пердета.
— Колко дълго смяташ да останеш?
Бремън сви рамене. Белият шум обгръщаше жената като неспирното жужене на някакъв обезумял електроуред. Но това го успокояваше — напомняше му за шумоленето на вятър, което заглушава всички останали звуци. Спасен от шепота и клокоченето на мисловните потоци, идеше му да се разплаче от благодарност.
— Добре — каза мис Морган, довършвайки бирата си. — Докато полицай Доуг попадне някъде на обявата „Издирва се“ с твоята снимка, да видим какво можеш да свършиш тук на ранчото.
— Полицай Доуг?
— Хауърд Колинс — уточни тя и стана. — Така му викаме тук, когато не е наблизо. Мисли се за голяма работа, но има ум в главата си по-малко отколкото Лети — най-тъпото от всичките ми кучета.
— Като стана дума за кучетата… — започна Бремън и също се изправи. Бирата му остана наполовина недоизпита.
— О, като нищо ще ти откъснат я крак, я ръка — засмя се мис Морган. — Но само ако им заповядам, или ако се намъкнеш някъде, където не трябва. Ще те запозная с тях като тръгнем към пристройката, за да запомнят миризмата ти.
— Къде не трябва да влизам? — попита, стискайки здраво бутилката сякаш за по-голяма устойчивост. Сиянието около предметите се бе превърнало в пулсиращ блясък и той почувствува как течността обезпокоително се плиска в стомаха му.
— Не се приближавай до голямата къща — отвърна тя без да се усмихва. — Особено нощем. Кучетата разкъсват всяка жива твар, която се мерне насам през нощта. Но на твое място не бих се приближавала и през деня.
Бремън кимна.
— Има още няколко забранени места. Ще ти ги покажа, докато те развеждам из ранчото.
Той кимна отново. Не му се искаше да оставя бутилката на масата и смутено я държеше в ръка. Не беше сигурен дали ще може да работи половин ден в това си състояние. Не беше сигурен даже че още дълго ще може да стои на краката си.
Мис Морган се поспря на прага, после излязоха навън.
— Изглеждаш зле, Джереми Голдмън.
Бремън кимна.
— Ще ти покажа пристройката. Сготви си нещо и си почини. Започваме работа утре в седем сутринта. Бива ли да умориш работника си, още дошъл-недошъл!
Той поклати глава. Последва я в светлината и жегата на един свят, който поради физическото изтощение и психическото облекчение му изглеждаше лъчезарен и почти прозрачен.
Очи
В неделя Гейл и Джереми се качват на влака в Бостън, за да се приберат у дома; по пътя не разговарят гласно за впечатленията си от Джейкъб Голдмън, а обменят мисли.