Време на огън и мрак

Надвеси се през ръба и погледна към мястото, където бе паднала фиданката. Слугите бяха изтъркали паветата, за да не си личи, но Джора’х все едно виждаше петното. Самата мисъл за онова, което бе направил, го измъчваше. Знаеше какво щеше да каже Нира, ако успееше някога да я върне в палата. „Нещата, които направих… и тези, които може да се наложи да извърша“.

Язра’х застана до него. По изражението й разбираше, че тя има други грижи.

— Татко… — Господарю. Трябва да говоря с вас. Имам една молба. — Не можеше да се сети някога да е искала нещо от него. — Не поставям под въпрос нуждата да се скрият някои информации от човешкото правителство, но не мога да забравя, че небесните миньори спасиха множество илидирийци. Бях там и съм горда с тях.

Джора’х кимна.

— Съливан Голд и спътниците му не заслужават това, което им сторихме. Трябваше да сме съюзници. Да им се доверим. — Той се намръщи. — Но не можем. Видяха неща, за които останалото човечество не бива да научи. — Замисли се за разплодителната програма на Добро и затворените хора от „Бъртън“. — А има и други тайни, които биха накарали хората да обърнат военната си мощ срещу нас.

Тя веднага застана нащрек и възкликна пламенно:

— Но въпреки това можем да ги победим, господарю.

— Аз въобще не искам да се сражавам с тях!

— Тогава какво да правим с хората тук? Да продължим да ги държим затворени? Да ги убием?

— Не!

В очите й проблеснаха пламъчета, на лицето й се изписа увереност.

— Или да им кажем истината?

Той понижи глас, въпреки че наоколо нямаше никого.

— Ако експертите не открият как да победим хидрогите, може да се наложи да предам човечеството. Ще ме разберат ли, ако им обясня това?

— Татко, ако оставиш хората да ти помогнат, можем да имаме по-добри шансове за победа.

Въобще не бе помислял за това. Тя продължи устремно:

— Например човешкият паметител, Антон Коликос, дойде тук да учи. Интересува го само Сагата за седемте слънца. Не съм виждала друг, на когото да му пука по-малко за политика. Но вече дори той подозира, че се случва нещо нередно. Започна да ми задава неприятни въпроси.

Лицето на Джора’х се поотпусна. Беше забелязал, че дъщеря му изпитва влечение към човешкия учен.

— И какво предлагаш, дъще?

— Насочи вниманието му в друга посока. Паметителят Вао’сх е натоварен с непосилната задача да прерови архивите. Защо да не оставим човека да му помогне на Хирилка? Изпрати го надалеч, където няма да вижда това, което не желаем.

— Много добра идея. — Джора’х въздъхна с облекчение. С това решение нямаше да загуби чест. — Направих някои обещания, след като напуснах Хирилка, и е време да ги спазя. Тал О’нх ще поведе възстановителната мисия, а младият губернатор Райдек’х трябва да встъпи в длъжност.

— Райдек’х е още момче, но по-добре млад губернатор от никакъв. Хората на Хирилка са наранени и изпитват вина. Имат нужда от него.

Джора’х знаеше, че следващият му избор не е логичен, но искаше да го направи.

— А Райдек’х има нужда от теб. Ти си жена и никога няма да бъдеш губернатор, но разполагаш с необходимите знания и сила. Отиди с момчето като съветничка, наставничка и защитничка. Освен това ще наблюдаваш човешкия паметител, за да не се забърка в някаква неприятност.