![Оръжията на Авалон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Оръжията на Авалон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оръжията на Авалон [bg]». Краткое содержание книги:
— Какво е това? — попитах аз.
— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Ганелон. — Помислих си, че е резултат от магиите, които правиш със сенките.
Поклатих бавно глава.
— Наистина много ми се спеше, но щях да си спомням, ако бях предизвикал появата на нещо толкова странно. Как разбра, че ще го видим там?
— Минахме покрай него няколко пъти, докато спеше, после пътят пак се отдалечаваше. Не ми харесаха усещанията, които предизвика в мен. Видяха ми се много познати. Не ти ли напомня за нещо?
— Да. Определено. За съжаление.
Той кимна.
— Това е нещо като онзи проклет Кръг в Лорейн. На него ми прилича.
— Черният път… — измърморих аз.
— Какво?
— Черният път — повторих. — Не знаех какво има предвид, когато тя го спомена, но сега започвам да разбирам. Тази работа изобщо не ми харесва.
— Пак ли лоша поличба?
— Опасявам се, че е така.
Ганелон изруга.
— Дали ще ни създаде някакви проблеми сега?
— Не вярвам, ала не съм сигурен.
Той слезе от капрата и аз го последвах.
— Хайде тогава да нахраним конете — предложи, — пък да се погрижим и за наште стомаси.
— Добре.
Ганелон хвана юздите и потеглихме. Намерихме си удобно местенце в подножието на хълма.
Почивахме си почти час, като си говорехме предимно за Авалон. Не обсъждахме повече черния път, макар че аз доста си мислех за него. Трябваше да му хвърля поглед по-отблизо, естествено.
Когато бяхме готови да продължим, поех отново юздите. Конете, поотпочинали донякъде, се движеха с добра скорост.
Ганелон седеше от лявата ми страна, все още в приказливо настроение. Едва сега започвах да разбирам колко много бе означавало за него това странно прибиране у дома. Той бе посетил много от старите си убежища, използвани в дните му на разбойник, както и четири полесражения, където се бе изявил след постъпването си на официална служба. В много отношения спомените му ме трогнаха. Този човек беше такава смесица от добро и зло. Трябвало е да се роди амбърит.
Километрите се изнизваха бързо и ние тъкмо отново се доближавахме до черния път, когато усетих познатия мисловен натиск. Подадох юздите на Ганелон.
— Дръж! Карай!
— Какво има?
— После! Просто карай!
— Бързо ли?
— Не. Нормално. И недей да говориш за малко.
Затворих очи и отпуснах глава в ръцете си, като изпразних съзнанието си и издигнах стена около него. Няма никой вкъщи. Обедна почивка. Край на приемното време. Частна собственост. Влизането забранено. Нарушителите се наказват. Внимание, зло куче. Опасност от срутване. Хлъзгав път. Ремонт…
Натискът отслабна, после пак се появи, с пълна сила и аз отново го блокирах. Последва трета вълна. Спрях я и нея.
След това опитите престанаха.
Въздъхнах и разтърках очи.
— Вече всичко е наред.
— Какво стана?
— Някой искаше да влезе във връзка с мен по един много специален начин. Почти съм сигурен, че беше Бенедикт. Вероятно току-що е открил едно, две неща, които могат да предизвикат в него желание да ни спре. Сега пак ще карам аз. Страхувам се, че скоро ще тръгне по следите ни.
Ганелон ми подаде юздите.
— Какви са шансовете ни да му избягаме?
— Вече са доста големи. Мисля, че се отдалечихме достатъчно. Веднага, щом спре да ми се вие свят, ще поразместя още малко Сенките.
Подкарах каруцата напред. Пътят се въртеше и извиваше, успоредно с черната ивица на места, а на други я доближаваше съвсем. Накрая се озовахме само на няколкостотин метра от нея.
Ганелон дълго я изучава мълчаливо, после каза:
— Прекалено много ми напомня за онова друго място. Тънките езичета мъгла, които ближат всичко, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение…
Прехапах устни. Започнах силно да се потя. Опитвах да се отдалеча от черния път и долавях някакво съпротивление. Не беше същото като чувството за монолитна непоклатимост, което човек изпитва, когато иска да тръгне през Сенките от Амбър. Това бе нещо съвсем различно. Беше усещане за… неизбежност.
Движехме се през Сенките добре. Слънцето се изкачваше все по-нагоре в небето и пак се гласеше да стане пладне — тъй като никак не ми допадаше мисълта да се намираме по здрач в близост до тази черна лента, — небето загуби част от синевата си, дърветата около нас се източиха по-високи и в далечината се появиха планински върхове.
Дали този път не минаваше през всички Сенки?
Сигурно. Щяха ли иначе Джулиан и Жерар да попаднат на него и той дотолкова да ги заинтригува, че да решат да го изследват?