Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— За какво има да говорим? Утре ще ви уведомя…
— Че за най-важното, за печатницата! Ама повярвайте ми, аз не се шегувам, а наистина искам да върша работа — уверяваше го Лиза с все по-нарастваща тревога. — Ако решим да издаваме, къде ще го печатим? Че нали това е най-важният въпрос, няма да тръгнем да ходим в Москва, нали, а в тукашната печатница е невъзможно за такова издание. Аз отдавна съм решила да си отворя собствена печатница, та макар и на ваше име, и maman, знам го, ще ми позволи, стига само да е на ваше име…
— Откъде знаете, че разбирам от печатарство? — мрачно запита Шатов.
— Ами още в Швейцария Пьотър Степанович именно вас ми посочи — че сте можели да поемете печатницата и познавате работата. Дори бележка искаше да ви прати по мен, но аз забравих.
Шатов, както си го спомням сега, пребледня като мъртвец. Постоя още няколко секунди и внезапно излезе от стаята. Лиза се разсърди.
— Винаги ли си отива така? — обърна се тя към мене. Аз тъкмо свивах рамене, когато Шатов внезапно се върна, засили се право към масата и постави вестниците, които беше взел:
— Няма да сътруднича, нямам време…
— Но защо, защо? Вие май се разсърдихте? — с огорчен и молещ глас питаше Лиза.
Звукът на нейния глас като че ли го порази, известно време я гледа втренчено, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й!
— Все едно — измърмори той тихо, — не искам…
И си отиде. Лиза беше просто поразена, дори малко прекалено; тъй ми се стори.
— Удивително странен човек! — високо забеляза Маврикий Николаевич.
III
„Странен“, разбира се, но във всичко това имаше крайно тъмни места. Тук се подразбираше нещо. Аз направо не вярвах на приказките относно изданието; после това глупаво писмо, в което обаче твърде прозрачно се предлагаше някакъв донос, подкрепен „документално“, относно което всички си бяха затраяли, а говореха съвсем за друго; най-сетне тая печатница и внезапното тръгване на Шатов именно защото се заговори за печатница. Всичко това ме наведе на мисълта, че в мое отсъствие тук е станало нещо, което не зная; че следователно съм излишен и всичко това не е моя работа. Пък и време беше да си ходя, достатъчно беше като за първа визита. Приближих се до Лизавета Николаевна да се сбогувам.
Тя като да беше забравила, че съм в стаята, и стоеше на същото място край масата, много умислена, с наведена глава и неподвижно загледана в една предварително избрана точка на килима.
— Ах, и вие ли, довиждане — избърбори тя машинално. — Предайте много поздрави на Степан Трофимович и го убедете по-скоро да ми дойде на гости. Маврикий Николаевич, Антон Лаврентиевич си отива. Извинявайте, maman не може да излезе да се сбогува с вас…
Излязох и дори вече слязох по стълбата, когато на площадката внезапно ме настигна лакеят:
— Господарката много моли да се върнете…
— Господарката или Лизавета Николаевна?
— Аха, нейна милост.
Намерих Лиза вече не в големия салон, където седяхме, а в съседната гостна стая. Вратата към салона, където сега беше останал само Маврикий Николаевич, беше плътно затворена.
Лиза ми се усмихна, но беше бледа. Стоеше насред стаята и явно се колебаеше, явно превъзмогваше нещо; но внезапно ме хвана за ръката и без да каже дума, бързо ме отведе към прозореца.
— Искам незабавно да я видя — прошепна тя, устремявайки към мен пламнал, властен, нетърпелив поглед, недопускащ и сянка от противоречие, — трябва да я видя със собствените си очи и ви моля за помощ!
Беше крайно възбудена и почти в изстъпление.
— Кого искате да видите, Лизавета Николаевна? — осведомих се аз уплашено.
— Тази Лебядкина, куцата… Вярно ли, че е куца? Бях поразен.
— Никога не съм я виждал, но чух, че куцала, вчера го чух — бърборех аз с припряна готовност и също шепнешком.
— Непременно трябва да я видя. Бихте ли могли да го уредите още днес?
Ужасно ми дожаля за нея.
— Това е невъзможно, пък и просто нямам представа как би могло да стане — почнах да я придумвам аз, — ще ида при Шатов…
— Ако не ми го уредите до утре, ще ида при нея сама, защото Маврикий Николаевич ми отказа. Разчитам само на вас и нямам повече на кого; с Шатов се държах глупаво… Сигурна съм, че сте напълно честен и може би дори изпитвате симпатии към мен, ако е тъй, уредете ми тая среща.
У мен се появи страстно желание да й помогна във всичко.
— Ето какво ще направя — позамислих се аз, — ще ида там и днес сигурно, сигурно ще я видя! Ще направя тъй, че да я видя, давам ви честната си дума; само едно — позволете ми да се доверя на Шатов.
— Кажете му, че имам такова желание и че не мога да чакам повече, но че одеве не съм го лъгала. Може би той си отиде, защото е много честен и си помисли, че го подпитвам и го мамя. Аз не съм го мамила; аз наистина искам да издавам и да основа печатница…