Бесове

— Това го е писал човек в пияно състояние, един негодник! — извиках аз с негодувание. — Аз го познавам!

— Получих вчера това писмо — припряно почна да ни обяснява Лиза, като се изчерви, — веднага разбрах, че е от някой глупак, и до тоя момент не съм го показала на maman, за да не я разстройвам още повече. Маврикий Николаевич иска да иде да му забрани. Тъй като гледах на вас като на мой сътрудник — обърна се тя към Шатов, — и тъй като живеете там, исках да ви разпитам, та да мога да съдя какво още може да се очаква от него.

— Пияница и негодник — промърмори някак неохотно Шатов.

— Наистина ли е такъв глупак?

— Ами, никак не е глупав, когато не е пиян.

— Познавах един генерал, който пишеше досущ такива стихове — забелязах аз, смеейки се.

— Дори по това писмо се вижда, че си е направил сметката — вметна неочаквано мълчаливият Маврикий Николаевич.

— Казват, бил живял с някаква своя сестра?

— Да, със сестра си.

— Казват, бил я тиранизирал, вярно ли е?

Шатов пак погледна Лиза, навъси се и мърморейки: „Какво ме интересува!“ — се придвижи към вратата.

— Ама почакайте — тревожно викна Лиза, — къде така? Толкова неща останаха да си говорим…

— За какво има да говорим? Утре ще ви уведомя…

— Че за най-важното, за печатницата! Ама повярвайте ми, аз не се шегувам, а наистина искам да върша работа — уверяваше го Лиза с все по-нарастваща тревога. — Ако решим да издаваме, къде ще го печатим? Че нали това е най-важният въпрос, няма да тръгнем да ходим в Москва, нали, а в тукашната печатница е невъзможно за такова издание. Аз отдавна съм решила да си отворя собствена печатница, та макар и на ваше име, и maman, знам го, ще ми позволи, стига само да е на ваше име…

— Откъде знаете, че разбирам от печатарство? — мрачно запита Шатов.

— Ами още в Швейцария Пьотър Степанович именно вас ми посочи — че сте можели да поемете печатницата и познавате работата. Дори бележка искаше да ви прати по мен, но аз забравих.

Шатов, както си го спомням сега, пребледня като мъртвец. Постоя още няколко секунди и внезапно излезе от стаята. Лиза се разсърди.

— Винаги ли си отива така? — обърна се тя към мене. Аз тъкмо свивах рамене, когато Шатов внезапно се върна, засили се право към масата и постави вестниците, които беше взел:

— Няма да сътруднича, нямам време…

— Но защо, защо? Вие май се разсърдихте? — с огорчен и молещ глас питаше Лиза.

Звукът на нейния глас като че ли го порази, известно време я гледа втренчено, сякаш искаше да проникне в дъното на душата й!

— Все едно — измърмори той тихо, — не искам…

И си отиде. Лиза беше просто поразена, дори малко прекалено; тъй ми се стори.

— Удивително странен човек! — високо забеляза Маврикий Николаевич.