Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Е, на това вече здраве му кажи! — засмях се аз.
— А вие сте „умерен либерал“ — усмихна се и Шатов. — Знаете ли какво — поде той внезапно, — аз май се изхвърлих с това за „лакейския начин на мислене“; сигурно веднага ще ми кажете: „Твоят баща е лакей, аз не съм лакей.“
— Съвсем не съм искал да кажа… какво говорите!
— Не се извинявайте де, не ме е страх от вас. Вярно, че баща ми е лакей, но сега самият аз съм станал лакей, такъв, какъвто сте и вие. Нашият руски либерал е преди всичко лакей и току се оглежда няма ли някой, комуто да лъсне чизмите.
— Какви чизми? Що за алегория?
— Каква ти алегория! Вие, виждам, се смеете… Степан Трофимович право казваше, че съм затиснат с камък, смазан, но не размазан и само се гърча; добре го каза.
— Степан Трофимович твърди, че имате голям зъб на немците — смеех се аз, — ама и ние все сме взели нещичко от немците.
— Взели сме грошове, а сме им дали стотарка. Помълчахме около минута.
— А това той в Америка го измъдри.
— Кой? Какво е измъдрил?
— За Кирилов говоря. Ние с него четири месеца стъргахме наровете в една барака и мъдрувахме.
— Че нима сте били в Америка? — зачудих се аз. — Никога не сте го казвали.
— Какво има за казване. Преди три години трима души събрахме последните си пари и тръгнахме с един емигрантски параход за Американските щати „да опитаме на гърба си“ живота на американския работник и по такъв начин чрез личен опит да проверим върху себе си състоянието на човека в най-тежкото му обществено положение. Ей с тая цел тръгнахме.
— Господи! — засмях се аз. — Че по-добре да бяхте отишли по жътва някъде из нашата губерния, та „да опитате на гърба си“, ами сте хукнали в Америка!
— Наехме се там за работници у един експлоататор; събрахме се шестима руснаци при него — студенти, дори помешчици, право от именията си бяха дошли, дори офицери имаше и все със същата тая велика цел. Ами работихме, мръзнахме, мъчихме се, измаряхме се, накрая ние с Кирилов напуснахме — разболяхме се, не издържахме. Стопанинът експлоататор ни удари в сметката, вместо уговорените трийсет долара ни плати на мен осем, а на него петнайсет; че дори ни биха, и то неведнъж. А като останахме без работа, четири месеца се търкаляхме с Кирилов на пода в бараките и мъдрувахме, той за едно, аз за друго.
— Наистина ли стопанинът ви биеше? И това в Америка! Колко ли трябва да сте го ругали!
— Ни най-малко. Напротив, ние с Кирилов веднага решихме, че „пред американците ние, русите, сме просто дечурлига и трябва да се родиш в Америка или поне години да живееш с американци, та да дойдеш на равна нога с тях“. Какво ще говорим: когато за нещо, дето и копейка не струва, ни искаха долар, ние плащахме не само с удоволствие, но дори с увлечение. Всичко хвалехме: спиритизма, закона на Линч, револверите, скитниците. Веднъж пътуваме и един човек ми бърка в джоба, вади четката ми за коса и почва да се реши; ние с Кирилов само се спогледахме и решихме, че това е хубаво и че много ни се нрави…
— Странно, че това не само си го мислим, но и става — забелязах аз.
— Книжни хора — повтори Шатов.
— Но все пак да прекосяваш океана с емигрантски параход, в непозната земя, та макар и с цел „да опиташ на собствен гръб“ и т.н. — в това, ей богу, има сякаш някаква великодушна твърдост… Ами как се измъкнахте оттам?
— Писах на един човек в Европа и той ми прати сто рубли. Шатов имаше навика, като разговаря, упорито да гледа земята дори когато се разпалеше. А сега внезапно вдигна глава:
— Да ви кажа ли кой?
— Че кой ли ще е тоя?
— Николай Ставрогин.
И внезапно стана, извърна се към олющеното си писалище и взе да търси нещо по него. У нас се ширеше един тъмен, но достоверен слух, че известно време в Париж жена му имала връзки с Николай Ставрогин, и то именно преди около две години, значи, тъкмо когато Шатов е бил в Америка — вярно, че вече доста след като го беше напуснала в Женева. „Ако ли пък е тъй, какво току го прихвана да ми ги разправя надълго и широко, че и поименно“ — мина ми през ума.
— И досега не съм му ги върнал — отново се обърна той внезапно към мен, погледна ме втренчено, седна на старото си място в ъгъла и троснато, със съвсем друг глас вече попита: