Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Шатов нескопосано се спря на вратата. Благодарейки му за идването, тя го отведе при маман.
— Това е господин Шатов, за когото ви бях говорила, а това пък е господин Г-в, голям мой и на Степан Трофимович приятел. Маврикий Николаевич вчера също се запозна.
— А кой е професорът?
— Професор изобщо няма, маман.
— Не, има, самата ти ми каза, че щял да дойде един професор; този трябва да е — с отвращение посочи тя Шатов.
— Изобщо никога не съм ви казвала, че ще идва професор. Господин Г-в е чиновник, а господин Шатов — бивш студент.
— Студент, професор, все от университета. На тебе само ти дай да спориш. А швейцарският беше с мустаци и брадичка.
— Маман все нарича професор сина на Степан Трофимович — каза Лиза и отведе Шатов на дивана, на другия край на салона.
— Като й отекат краката, винаги е такава, нали разбирате, болна е — пошушна тя на Шатов, продължавайки да го разглежда все тъй извънредно любопитно, особено щръкналия на главата му кичур.
— Военен ли сте? — обърна се към мен старицата, с която тъй безжалостно ме заряза Лиза.
— Не, чиновник съм…
— Господин Г-в е голям приятел на Степан Трофимович — веднага се обади Лиза.
— При Степан Трофимович ли работите? Нали и той беше професор?
— Ох, маман, сигурно вие и нощем сънувате професори — с досада извика Лиза.
— И тия наяве ми стигат. А на тебе ти дай да противоречиш на майка си. Бяхте ли тука преди четири години, когато е идвал Николай Всеволодович?
Отговорих, че съм бил.
— А имаше ли тогава тук при вас и някакъв англичанин?
— Не, не е имало. Лиза се засмя.
— А-а, видя ли сега, че не е имало никакъв англичанин, ще рече, лъготене. И Варвара Петровна, и Степан Трофимович, и двамата лъготят. Всички са го ударили на лъжи!
— Вчера леля и Степан Трофимович намериха уж сходство между Николай Всеволодович и Шекспировия принц Хари, от „Хенрих IV“, та маман затова казва, че е нямало англичанин — обясни ми Лиза.
— Щом е нямало Хари, нямало е, значи, и англичанин. Само Николай Всеволодович е щурял.
— Уверявам ви, че това сега е нарочно — сметна за нужно да обясни Лиза на Шатов, — маман много добре знае за Шекспир. Лично аз съм й чела първото действие на „Отело“, но сега има големи болки. Чувате ли, маман, дванайсет удари, време е да си вземете лекарството.
— Докторът дойде — появи се на вратата слугинчето. Старицата се надигна и взе да вика кученцето: „Земирка, Земирка, хайде, поне ти ела с мене.“
Лошото старо мъниче Земирка не я послуша и се навря под дивана, на който седеше Лиза.
— Не щеш ли? Тогава и аз те не ща. Сбогом, ваша милост, не знам как ви викат — обърна се тя към мен.
— Антон Лаврентиевич…
— Все там, на мен в едното ми ухо влязло, от другото излязло. Не ме изпращайте, Маврикий Николаевич, аз само Земирка виках. Слава богу, още мога сама да ходя, а утре отивам на разходка.
Тя сърдито излезе от салона.
— Антон Лаврентиевич, вие през това време си поговорете с Маврикий Николаевич, уверявам ви, че и двамата ще спечелите, ако се запознаете по-отблизо — каза Лиза и приятелски се усмихна на Маврикий Николаевич, който внезапно светна от нейния поглед. Какво да се прави, останах да си говоря с Маврикий Николаевич.
II
За мое голямо учудване интересът на Лизавета Николаевна към Шатов наистина се оказа само литературен. Не знам защо, но все си мислех, че го беше повикала за нещо съвсем друго. Ние, тоест аз и Маврикий Николаевич, като видяхме, че не се крият от нас и дори говорят доста високо, взехме да даваме ухо; а после и нас ни привлякоха за съвет. Работата се състоеше в това, че Лизавета Николаевна отдавна вече била замислила издаването на една полезна според нея книга, но поради пълната си неопитност се нуждаела от сътрудник. Сериозността, с която захвана да излага на Шатов плана си, дори ме изуми. „Сигурно е от новите — си помислих, — не нахалост е била в Швейцария.“ Забол очи в пода, Шатов внимателно слушаше и ни най-малко не се учудваше, че една разпиляна светска госпожица се залавя с такива, май немного подходящи за нея работи.