Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— Прекрасно. Защо не изнасяш лекции? Може дори Опра Уинфри да те покани в предаването си.
Доктор Брейди отпусна ръце и се приведе над бюрото. Изгледа пациента, изражението му беше, меко казано, мрачно.
— Изправен си пред избор, а моята задача е да те накарам да го осъзнаеш. Или ще си промениш навиците, или след десет години пак ще дойдеш при мен, но със сериозни здравословни проблеми — затлъстяване, диабет, разширени вени, язва и много по-висок холестерол. Още можеш да избегнеш строгите диети, липосукцията или инфаркта. След време ще стане много по-трудно. Щом прехвърлиш четирийсетте, играта загрубява. Тогава, Ричард, килцата ще започнат да ти се лепят по задника като мухи на лайно.
— Изискана фраза. — Сифкиц избухна в смях. Не можа да се въздържи.
Брейди не се засмя, но поне се поусмихна и се облегна назад.
— Няма нищо изискано на мястото, към което си се запътил. Лекарите обикновено не говорят за тези неща, както щатските полицаи не споменават отрязаната глава до мястото на катастрофата, или за овъгленото дете, което са открили в гардероба, след като свещичките на коледната елха са подпалили къщата. Обаче ние, лекарите, отлично познаваме прекрасния свят на дебелаците, познаваме жени с плесени в гънките от тлъстина, защото от години не са се къпали като хората, и вонящи мъже, обвити от смрад, понеже от десетилетия не са си избърсали задника както трябва.
Сифкиц потръпна и махна пренебрежително.
— Не казвам, че ще стигнеш дотам. В повечето хора сякаш е вграден някакъв ограничител. Има обаче известна доза истина в онази поговорка за гвоздеите в ковчега. Имай го предвид.
— Непременно.
— Добре. Изнесох ти своята лекция, проповед или каквото там се получи. Повече няма да те убеждавам да хванеш правия път и да не прегрешаваш. Ще кажа само, че оттук нататък съдбата ти е в твоите ръце.
През последните дванайсет години Сифкиц отбелязваше в данъчната си декларация, че е художник на свободна практика, но не се мислеше за човек със силно развито въображение и откакто завърши университета Дъпол, не бе рисувал картина (нито дори скица) за собствено удоволствие. Занимаваше се с дизайн на корици на книги, плакати за филми и рекламни брошури, много негови илюстрации бяха поместени в различни списания. Беше автор и на една обложка на компактдиск (за „Мърлячите“ — група, която много харесваше). Беше се зарекъл обаче повече да не се занимава с обложки, защото детайлите на завършения продукт можеха да се видят само с лупа. Само в този случай донякъде се доближи до истинското изкуство.
Попитаха ли го коя от работите си харесва най-много, вероятно щеше да се затрудни. Ако го попритиснеха, може би щеше да отговори, че харесва тичащата по тревата руса жена, която беше рисувал за реклама на омекотителя „Пухчо“, но дори и това щеше да е лъжа, просто опит за отбягване на въпроса. Не беше от художниците, които имаха (или изпитваха потребност да имат) любими творби. От доста време не бе хващал четката, за да нарисува нещо, което не му е възложено. Обикновено се ръководеше от подробните указания на рекламодателя или от снимки (тъкмо такъв беше случаят с тичащата по тревата жена, която очевидно беше щастлива, че е преборила статичното електричество, причиняващо залепване на дрехите за тялото).
И въпреки че вдъхновението е запазена марка за гениите — Пикасо, Ван Гог, Салвадор Дали, то понякога осенява и обикновените хора, макар и веднъж в живота. Сифкиц се качи на градския автобус (не притежаваше кола) и докато зяпаше през стъклото (листът хартия с изследванията беше сгънат на четири и мушнат в задния му джоб), откри, че погледът му непрекъснато се спира на екипите, които се трудеха край пътя — работници с каски, понесли кофи и дъски на някаква строителна площадка; работници от електрическата компания, които се суетяха около оградена с жълта лента шахта; трима мъже, сглобяващи скеле пред витрината на универсалния магазин, и четвърти, който говореше по мобилния си телефон.
Полека-лека в съзнанието му се зароди картина, която искаше да се появи на бял свят. Влезе в таванския апартамент в Сохо, който му служеше и за ателие, и веднага се приближи до разхвърляното си работното място под капандурата, без си направи труда да вземе от пода пощата си. Всъщност хвърли сакото си върху пликовете и брошурите.