Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Съкрушен.
Старият Лий бе съкрушен.
Хрумна му нещо.
— Имам номера на шофьорската ти книжка — заяви той. — Знам и имената ви. И на двамата. Ще следя какво пишат вестниците, шибаняко.
Онзи не продума. Лежеше по корем, счупените му очила проблясваха под лунната светлина.
— Лека нощ, дрисльо.
Хардин се запъти към колата си. „Шейн27 с ягуар“ — мина му през ума, докато се отдалечаваше.
Стомахът му издържа десет, може би дори петнайсет минути. Достатъчно, за да включи радиото и после да реши, че му се слуша диск на Лусинда Уилямс. После пилето с картофи, което бе изял в кръчмата, внезапно се устреми към гърлото му. Отби от пътя, превключи автоматичната трансмисия на ягуара в неутрално положение и се опита да слезе от колата, ала изведнъж осъзна, че няма време. Затова само отвори вратата и без да свали предпазния колан, се избълва на платното. Тресеше го, зъбите му тракаха.
Отпред проблеснаха фарове. Отначало той реши, че е полицейска кола — естествено ченгетата винаги идваха, когато вече не се нуждаеш от тях. После обаче му се стори, че автомобилът е крайслер и сякаш съвсем ясно видя как зад волана му седи Елън, а до нея е Лий-Лий. Лий-Лий с автомобилна щанга в скута си.
В крайна сметка возилото се оказа старичък додж, пълен с деца. Едно от тях с физиономия на идиотче, подаде пъпчивото си лице през спуснатото стъкло и извика:
— Да не се оцапаш, чичко!
Викът му бе последван от гръмък смях и колата се изгуби в нощта.
Дикстра затвори вратата, отметна глава, стисна клепачи и зачака стомахът му да се успокои. Не след дълго спазмите утихнаха и отново му се приходи по малка нужда. Хрумна му, че в сегашната ситуация това бе добър признак.
Спомни си за желанието си да срита Лий-Лий в ухото — с каква сила? Как ли щеше да прозвучи? — и се опита да прогони тази мисъл. Имаше чувството, че ако не го стори, отново ще му се догади. По-добре да мисли за командира на ракетния център в Лонсъм Кроу, щата Северна Дакота (или Дедулф28, щата Монтана).
Към онзи мъж, в когото дремеше тихата лудост. На когото се привиждаха терористи под всеки храст. Който държеше в шкафчето си куп агитационни брошури и прекарваше по цели нощи в сърфиране в интернет сайтове, подхранващи параноята му.
„А междувременно Псето пътува към Калифорния… Но не със самолет, а с кола, понеже в багажника на неговия плимут «Роудрънър» е скрито секретно оръжие… и в този миг претърпява злополука…“
Да, точно така. Беше напипал вярната посока. Естествено това бе само началото… но не беше никак малко. Нали по едно време си бе казал, че за Псето няма място в глобалните проблеми на съвременна Америка? Е, явно грешеше. При сегашните обстоятелства всеки можеше да се озове навсякъде и да се занимава с всичко.
Треперенето престана. Дикстра включи на скорост и отново излезе на шосето. В Лейк Сити откри бензиностанция с денонощен супермаркет. Паркира и слезе да се облекчи (след като внимателно огледа и четирите бензинови колонки за присъствието на евентуални крайслери). После продължи пътя към дома си, потънал в мисли за Рик Хардин, и накрая стигна до къщата на Джон Дикстра. На излизане винаги включваше алармената сигнализация, затова първата му работа беше да я изключи. Щом прекрачи прага обаче, побърза да я задейства отново. Нощта не бе свършила.
Велотренажор
I. Тружениците на метаболизма
Една седмица след основния медицински преглед, който Ричард Сифкиц отлагаше цяла година (ако беше жива, жена му щеше да каже, че се е мотал не една, а три години), доктор Брейди го повика да обсъдят резултатите. Тъй като не усети тревожни нотки в гласа на лекаря, той отиде с готовност на срещата.
Резултатите бяха представени в цифров вид и отпечатани на официална бланка на Градската болница в Ню Йорк. Само една от графите беше в червено. Сифкиц не се изненада, че там пише „холестерол“. Числото, което изпъкваше заради червения цвят (очевидно избран нарочно), беше 226.
На Сифкиц му се искаше да разбере дали това е лош показател, но се запита дали да започне разговора с глупави въпроси. Помисли, че числото нямаше да е в червено, ако всичко беше в нормите. Останалите стойности очевидно бяха добри или най-малкото приемливи. Тъкмо затова бяха отпечатани в черно. Само че не беше дошъл да говори за тях. Лекарите са заети хора. Нямат време да спестяват лошите новини на пациентите. Затова вместо да дрънка глупости, той попита зле ли е с холестерола.
27
Главният герой в едноименния уестърн от 1953 година. — Б.пр.
28
Лонсъм Кроу (англ.) — букв. „самотна врана“; Дедулф — букв. „мъртъв вълк“. — Б.пр.