Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Постепенно ръмженето на двигателя затихна и мъжът с щангата попита:
— Е, какво да те правя сега?
Лий бе готов да се обзаложи, че в тона на непознатия се долавя искрено недоумение.
— Не ме бийте — замоли той. — Само не ме бийте, господине.
Щом задните светлини на крайслера се изгубиха в мрака, Хардин прехвърли щангата в другата си ръка. Дланите му се бяха изпотили и за малко щеше да я изпусне. Тогава щеше да стане лошо. Издрънчеше ли на пода, Лий като нищо щеше да се възползва от ситуацията. Не беше толкова як, колкото Дикстра си го представяше, обаче си беше доста опасен. И вече го беше доказал.
Особено опасен бе за бременните жени.
Не биваше да мисли за това. Позволеше ли на Лий да се изправи, събитията можеха да се развият в съвършено неочаквана посока. Почувства, че Дикстра иска да се върне и да обсъдят тази и някои други теми, ала го отблъсна. Нито моментът, нито мястото бяха подходящи за един университетски преподавател.
— Е, какво да те правя сега? — попита недоумяващо.
— Не ме бийте — повтори Лий. Носеше очила. Каква изненада, а? Нито Хардин, нито Дикстра очакваха грубиянът да носи очила. — Само не ме бийте, господине.
— Измислих. — Навярно Дикстра би казал: „Хрумна ми една идея“. — Свали си очилата и ги сложи до себе си.
— Защо?
— Млъкни и действай!
Лий, който носеше избелели дънки и поразпасана отзад каубойска риза, се опита да свали очилата (с тънки метални рамки) с дясната си ръка.
— Не с тази! С лявата.
— Защо?
— Не задавай въпроси, а действай. Свали си шибаните цайси с лявата ръка!
Лежащият на земята човек се подчини. Щом очилата се озоваха на пода, Хардин ги смачка с крак. Стъклата изхрущяха.
— Защо, бе? — извика Лий.
— А ти как мислиш? Имаш ли патлак или друго оръжие?
— Не! Божичко, не!
Хардин прецени, че онзи казва истината. Дори да имаше пистолет, навярно бе останал в жабката на колата. Макар че и това бе малко вероятно. Докато стоеше пред входа на дамската тоалетна, Дикстра си беше представял исполин с телосложение на строителен работник. Лежащият на пода човек обаче повече напомняше на счетоводител, посещаващ фитнесзалата от дъжд на вятър.
— Сега мисля да се върна в колата си — каза Хардин. — Да изключа алармата и да продължа нататък.
— Да. Точно така, защо не…
Хардин го ритна предупредително, този път по-силно от преди.
— Защо не млъкнеш, а? Помниш ли изобщо какво правеше тук?
— Давах й хубав у…
Хардин с всичка сила го изрита в бедрото. В последния момент смекчи леко удара, ала въпреки това Лий зави от болка и страх. Хардин се изненада от действието си, както и от неочакваната си решителност — без капчица колебание, без дори да се замисли. А най-силно го изненада усещането, че му е приятно. Прииска му се да повтори. Да чуе отново същия вик на болка и страх.
Колко далеч всъщност беше от Кенефения Лий, който сега се бе превърнал в Лежащия-на-пода-Лий и сенките пресичаха гърба му по диагонал? Май не много. Е, и какво от това? Тъп и досаден въпрос. Хрумна му друг, далеч по-интересен. Колко силно можеше да изрита Лий в ухото, без да го убие? Точно в ухото, ФРА-А-АС… Зачуди се какъв ли ще е звукът. Да, със сигурност щеше да му достави удоволствие — без всякакво съмнение. От друга страна, ритникът като нищо можеше да убие нещастника, ала щеше ли светът да загуби нещо от смъртта му? А и кой щеше да разбере? Елън? Майната й на Елън.
— Затваряй си човката — посъветва го. — В твой интерес е! После ще изпееш всичко на ченгетата. Какъв урок си давал и на кого.
— Защо не тръгвате? Защо не ме оставите на мира? Счупихте ми очилата, не ви ли стига?
— Не — отвърна чистосърдечно Хардин и се замисли. — И… знаеш ли какво?
Лий не посмя да гъкне.
— Ще тръгна бавно към колата си. Ако искаш, стани и ме последвай. Ще бъдем лице в лице.
— Да, бе — изсмя се кисело Лий. — Изобщо не виждам без очила.
Хардин намести своите. Вече не му се ходеше до тоалетната. Странно, нали?
— Виж се, бе! — подхвърли. — Виж се само!
Лий мълчеше, ала навярно бе доловил нещо в гласа му, защото се разтрепери под светлината на сребристата луна. И мъжът с щангата, който през целия си живот не беше влизал в бой нито веднъж — нито в колежа, нито в гимназията, нито даже в началното училище — разбра, че всичко е свършило. Ако Лий имаше пистолет, щеше да се опита да го застреля в гърба. Обаче нямаше. Явно Лий беше… как точно бе думата?